Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Разкажете навън как се трудим на великите строежи на сталинската епоха.“

Спогледахме се, но като видяхме няколкото часови наоколо, всичко разбрахме. Наистина, учудиха ме престорено надутите думи на затворника, но скоро разбрах защо се беше изразил така. В ръцете ми попадна брошурата „Великите строежи на сталинската епоха“ 1177 1177 Великие стройки сталинской эпохи. М., 1951. , написана от академиците Топчиев, Крижижановски, Винтер, Обручев, Немчинов, Шаров и други учени (сигурно е била изпратена и в лагерната библиотека). Но вярно е, че твърде много, ако не и повечето от „великите сталински строежи“ са правени от затворници. По мое мнение тази страна на тоталитарното общество е особено цинична.

Ето още един документ:

„До другаря Сталин Й. В.

другаря Молотов В. М.

другаря Маленков Г. М.

другаря Берия Л. П.

другаря Хрушчов Н. С.

2 февруари 1951 г.

С постановление на Министерския съвет от 30 юли 1949 г. е възложено на Министерството на вътрешните работи на СССР проектирането и строителството на Куйбишевската водноелектрическа централа и магистралния канал за водоснабдяването на северната част на Прикаспийската низина. Извършват се големи подготвителни работи…

Сталин обича такъв вид донесения. Отговорът е лаконичен: „Докладвайте редовно за хода на работите.“

Пронизалата всички пори на обществото бюрокрация прониква и в сферата на творчеството. Ведомството на Берия-Круглов обявява дори творчески конкурси. Но тук всичко е по-друго. Бюрократичните предписания определят крайните резултати. Все пак обаче нужно е по-напред да се докладва на „вожда“:

„До другаря Сталин.

20 март 1951 г.

Министерският съвет задължи Министерството на вътрешните работи да проведе таен конкурс за архитектурно решение (оформяне) на Волго-Донския воден път. Привлечени бяха архитектурните ателиета на: Л. М. Поляков, А. Н. Душкин, И. И. Фомин, И. И. Приймак («Хидропроект при МВР»).

Най-сполучлив се оказва проектът на др. Л. М. Поляков (архитектурно ателие №6), който е приет за основа. «Хидропроект» при МВР е разработил нов проект, като е взел предвид забележките на журито. Несравнимо огромната роля на другаря Сталин ще бъде отразена с поставянето на монументална скулптура на високия бряг на Волга при входа във Волго-Донския канал. Имаме намерение да проведем още един таен конкурс за монумента.

Моля за съгласието Ви.

Сталин скромничко се съгласява с поредното монументално увековечаване на собствената си персона, за което ще заповяда да бъдат дадени няколко десетки тона цветни метали.

… Израснах в южните земи на Красноярския край, в Ирбейски район, в село Агул. В далечината се очертаваха величествените снегове на Саяните, разклоненията на гребените им, проточили се към Енисей, Кан и Агул. Навсякъде непроходима тайга. Такава беше земята на кержаките, кореняците сибирци, дошли от западните руски губернии преди век и половина-два. През 1937 или 1938 г. надойдоха в нашия затънтен Агул военни. Заточиха се после колони от затворници. Застена тайгата. Почнаха да изграждат „зони“. За половин година направиха лагери не само в Агул, но и в други селища сред тайгата — Кеса, Пунчета, Нижни-Сахарни, Верхне-Сахарни, Соломатка… Бодлива тел, високи огради, зад които едва се виждат бараки, наблюдателни кули за въоръжената охрана, служебни кучета. На жителите скоро почна да им прави впечатление: колони от изнемощели хора идват ли, идват (до най-близката жп гара са повече от 100 километра), сякаш лагерите са от ластик… По-късно разбраха каква е работата. Извън селата навсякъде изникнаха дълги-предълги ровове, където нощем караха с каруци без ритли или с шейни, покрити с брезент, трупове. Мнозина умираха от тежките лагерни условия. Други застрелваха в тайгата. Борис Францевич Крешчук, който живееше тогава в Агул и на когото бяха разстреляли баща му, прост ковач, и по-големия му брат, ми разказваше: отишъл със съседските хлапета да събира кедрови шишарки и отведнъж чуват наблизо пукотевица, „сякаш платно дерат…“. „Тичаме нататък. Гледаме от храстите как неколцина от въоръжените пазачи хвърлят в една яма убитите затворници, към двайсетина човека… Тичаме назад… И досега помня как един впиваше пръсти в изсъхналата трева, жив беше още…“