Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Тогава хората не се замисляха много-много по тези въпроси. Във всеки случай мнозина не знаеха и не си представяха целия кошмар, скрит зад завесата на тоталната бюрокрация. Сигурно и Александър Фадеев нищо не е знаел, когато няколко дни след смъртта на Сталин публикува голямата си статия „Хуманизмът на Сталин“. Само робският ни страх или мракът в душите ни могат да родят думите, излезли изпод неговото перо. Но сигурно тогава в страх и тъмнина са тънели милиони. Днес обаче тези думи звучат като чудовищно кощунство. Талантливият писател, чието съзнание също е било притиснато от клещите на Сталиновия догматизъм, пише, че можем да смятаме Сталин „за най-великия от хуманистите, които е познавал някога светът“. Фадеев твърди, че „великият и скромен човек, чиято несломима сила на душата изразяваше самото му име, добрият учител на човечеството и баща на народите завърши земния си път, но делото му е непобедимо и безсмъртно“. Може би когато през май 1956 г. писателят се самоубива, са го мъчили съвестта, болката от прозрението и разкаянието?

В историята често има примери, когато цели народи ослепяват. В основата на кръстоносните походи, религиозните войни, националистичния унес или фанатичната вяра в цезарите има не само социалноикономически и политически причини. Има пръст и затъмнението на разума. Но то не може да бъде вечно. Когато премине, цезарите умират.

Физическата смърт изненадва Сталин, той я чакал да дойде по-късно. В това той не се отличава много от повечето хора. Но политическата му смърт идва, уви, твърде късно. Сянката на сталинизма още не се е разсеяла. А историческата му смърт сигурно няма и да настъпи. Хората никога няма да забравят всичко, което е свързано с неговото име.

През последната година, година и половина, преди да умре, Сталин постепенно променя дневния си режим, спазван от него десетилетия наред. Старостта, изпълнените с борба години, сътресенията, свръхчовешката слава и спомените (да, и спомените!) все повече натежават върху плещите на „вожда“. Сега все по-често, ставайки както винаги в 11 часа сутринта, той не отива в Кремъл, а вика при себе си Поскрьобишев, смуче студената си лула, отива до прозореца и дълго гледа зъзнещата ивица оловно небе над дантелата тъмнееща гора, голите дървета в парка, където се вие ято гарвани. И изведнъж му хрумва, че едно от любимите увлечения на Николай II е било по време на разходките си да стреля по гарвани. Спомня си, че в „Червеният архив“ са публикувани откъси от дневниците на последния руски цар, и му се прищява да ги попрегледа.

На другия ден Берия (всички държавни архиви са под разпореждането на Министерството на вътрешните работи), придружен от Поскрьобишев, донася в кабинета на Сталин цял куп тетрадки с марокенова подвързия. Разменяйки на грузински няколко думи с Берия, Сталин освобождава влезлите. И започва да разлиства бавно тетрадките, а после, спирайки тук-таме погледа си, се увлича в четене. Просто е поразен: в петдесетината дебели тетрадки нищо интересно. Изглежда, самодържецът е държал повече на самата идея да бъде постоянен във вписванията (за 36 години не е пропуснал нито ден!), отколкото на съдържанието им. Времето, разговорите, билярдът, какво е чел, именни и рождени дни, приеми, отношенията му с Аликс, ловът… В тетрадката от 1895 г. са сумирани ловните трофеи на царя: „За цялото време съм убил 3 зубъра, 28 елена, 3 кози, 8 глигана, 3 лисици = 45.“ 1184 1184 ЦГАОР, ф.601, оп.1, д.217, л.181. Царят обичал да стреля: „Ходих да се разтъпча и убих гарван“ (8 ноември 1904 г.). С гарваните „тренирал окото си“, удрял точно. Сталин вече почти без интерес прелиства тетрадките — навсякъде едно и също. Не й провървяло на Русия с тия царе, не са стреляли, изглежда, където трябва.

А какво ли ще говорят за него след смъртта му? Хората обичат да разнищват угасналия вече живот, без да си дават сметка, че отминалото време не може да бъде променено. Нима ще посмее някой да търси и у него нещо лъжливо, погрешно? Не, това е невъзможно! Няма я вече „Мъгливата Русия“ — сега е могъща държава победителка. Всичко е турено в ред. Още един-два фантастични скока, и Съветският съюз ще диктува на всички как да живеят…

Поскрьобишев не веднъж и дваж заварва „стопанина“ да стои изправен неподвижно до прозореца в столовата или да седи на стола в кабинета си, извърнат към парка. За какво ли е мислел „вождът“, след като е разбрал окончателно, че при цялото си величие е смъртен като всички?