Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Тежко ми е да пиша за това. Толкова страшна е била за народа войната! А тези случаи на диващина не могат на пръв поглед да бъдат отнесени пряко към сметката на Сталин. Но нали през целия си живот той е бил безчувствен. За него хората са „маса“, огромна и безформена. Страданията и болките на „масата“, както мисли „вождът“, са сурова необходимост и само толкова. Той смята за напълно естествено големите цели да искат големи жертви. Сталин винаги е мислел — и в това отношение не е бил сам, — че верността към революционния радикализъм означава и безпощадност по пътя към набелязаните върхове. Защото там ще властва той или в краен случай (ако не доживее до комунизма) там ще властват неговите идеи! Ако човек пилее сили и способности в дреболиите на всекидневието, може да се удави в суетнята на делничното живуркане. Истинският лидер, казва си Сталин, не бива да бъде сантиментален. Но публично за това той няма да говори. То с също една от неговите „тайни“. Напротив, нека всички да мислят, че „се грижи“ за всички.

Мнозина дълго време смятаха, че диктаторското управление на Сталин се е опирало преди всичко на авторитета му, на духовната, нравствената му власт над хората. Но самият Сталин е знаел, че не е така. Неговите главни инструменти са апаратът на насилието, съсредоточен в НКВД, и партията, която той отдавна и упорито превръща в идеологичен „рицарски орден“. Те не са вече само „трансмисии“ на волята му, а главни елементи на системата, която е създал. Именно тези инструменти на властта са самата същност на социализма и на „вожда“. Те са „тайните“ на силата и влиянието му. Но си е имал и лични тайни.

По всяка вероятност Сталин не си е водил дневник, бил е предпазлив. По негово указание много документи били унищожавани. В дебелите папки с негова преписка (всъщност документите са ги писали други и са му ги докладвали, а той само е решавал устно или писмено, поставяйки кратки резолюции от типа „Съгласен съм“, „Доложете за резултатите“, „Въпросите са лошо обмислени“ и т.н.) се срещат понякога и такива надписи: „Моля тези документи да се унищожат. Й. Ст.“ 1030 1030 Пак там, д.199, л.1. Както успях да установя, понякога са унищожавани доклади за изпълнението на някои негови указания по линията на НКВД. Сталин е един от малцината, които са имали право да четат материали от чужбина, където той е изобразяван карикатурно, в духа на политическата сатира. Те са играели ролята на акумулатор на ненавист — „попълвал“ е запасите си от злоба спрямо безбройните си врагове в страната и в чужбина.

Например през август 1937 г. му съобщават, че един от „бившите“ поети, Т. Н. Гарин-Михайловски, за да преживее някак си, иска да публикува в емигрантската преса поемата „Пушкин и Сталин“. Едновременно изпращат и поемата, написана във вид на диалог между „вожда“ и великия руски поет. Сталин прелиства със злобна погнуса страниците на ръкописа, отпечатан на стара пишеща машина с „е двойно“, и се спира на заключителните строфи:

„Сталин ( Събужда се, търка очи, оглежда се наоколо и прелиства том от Пушкин. Сам е. )

Помни той, че същото чувство на ненавист го беше овладяло, когато през 1937 г. прочете речта на Троцки „Аз обвинявам!“, която неговият най-голям враг произнася на нюйоркския хиподрум: „Защо Москва се бои толкова много от гласа на един-единствен човек? Само защото знам истината, защото нямам никакви причини да я скривам. Готов съм да представя в една международна комисия за разследване документи, факти и свидетелства, в които именно е скрита истината. Аз заявявам: ако тази комисия реши, че макар и в най-малка степен съм виновен за престъпленията, които ми приписва Сталин, доброволно ще се предам в ръцете на ГПУ. Правя тази декларация пред целия свят… Но ако комисията удостовери, че процесите в Москва са съзнателна и преднамерена провокация, ще поискам от моите обвинители да заемат мястото ми на подсъдимата скамейка.“ 1032 1032 Guatrieme International, №3, mars-avril, 1937, p.5.