Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Както личи от обширното писмо, членът на партията Корчагина е работила пет години като домашна помощница в семейството на Сталин. Била е арестувана, когато един затворник, работил по-рано в Кремъл, някой си Синелобов, дал показания, че е говорела, че уж Сталин бил застрелял Надежда Сергеевна. В писмото си Корчагина не много убедително отрича този факт, като се позовава на официалната версия за „разрив на сърцето“ на нейната господарка. Споменатите в молбата Буркова, Синелобов (инициали в текста няма), любовникът на Корчагина пазачът Я. К. Гломе и безименният секретар на партийната ядка се били интересували и питали домашната помощница: защо за причината на смъртта не било писано във вестниците? От молбата личи, че официалната версия за смъртта не е задоволила мнозина, още повече, както пише Корчагина, че Сталин тогава, в нощта на смъртта, се бил върнал в кремълското си жилище веднага след жена си. По всяка вероятност той е чул за тези разговори, изплашил се е и решил не само да отстрани Корчагина, но и с арестуването й да накара да замълчат всички, които знаят нещо за случая. Именно да замлъкнат.

В края на 1935 — началото на 1936 г. съдят по сталински. Корчагина пише на Калинин, че заплахите на следователя Коган са я принудили да признае обвинението, а после била пратена без съд в Соловецкия лагер. Към писмото е приложено заключението на специалния пълномощник на НКВД Луцки, което гласи, че Корчагина „е включена в делото за контрареволюционните групи в правителствената библиотека, в Кремълската комендатура и др.“. Резолюцията на „общосъюзния старейшина“ е лаконична: „Отклонява се. М. И. Калинин. 8. III. 36 г.“ 1037 1037 ЦГАОР, ф.3316, оп.2, д.2016, 1–10.

Трябва да добавя, че по онова време мнозина са смятали, че Алилуева не се е самоубила, а я е застрелял Сталин в пристъп на гняв, не желаейки повече да търпи своенравието на жена си, която била човек с твърд характер. А тази версия не изглежда нереална, ако се има предвид моралният облик на „вожда“. Ръката му ни веднъж не трепва, съвестта му ни за момент не заговорва, когато изпращана гилотината на беззаконието свои приятели, другари от Политбюро, бойни съратници от гражданската война, близки роднини. Не бива, разбира се, да се изключва и това, че Надежда Сергеевна сигурно не само се е била уморила от безсърдечието на мъжа си, но може би е изразила по този трагичен начин и протеста си спрямо онова, което е знаела.

Сред личните тайни на Сталин, а те не са малко, има една, свързана с по-големия му син Яков. Както личи от някои документи, има основания да се предполага, че са правени един-два опита да се организира бягството от плен на старши лейтенант Я. Джугашвили. За това пише Д. Ибарури. Сталин е искал не толкова да спаси сина си, колкото да предпази себе си от неприятности. Страхувал се е, че фашистите ще успеят да „прекършат“ Яков и да го използват против баща му. Но постепенно германците все по-рядко споменават Джугашвили, докато съвсем замлъкват. Сигурно Сталин се е успокоил напълно на 5 март 1945 г., когато народният комисар на вътрешните работи му долага:

„До Държавния комитет по отбраната

за другаря Сталин Й. В.

В края на януари т.г. Първи белоруски фронт е освободил от немски лагер група югославски офицери. Сред освободените е и генералът от югославската жандармерия Стефанович, който разказал следното:

«В лагера „X-C“ край гр. Любек били държани ст.л-т Яков Джугашвили, а също синът на бившия френски премиер-министър Леон Блум капитан Робер Блум и други. Джугашвили и Блум били в една килия. Стефанович се е отбивал около 15 пъти при Джугашвили, предлагал му материална помощ, но Джугашвили отказвал, държал се независимо и гордо. Не ставал прав пред немските офицери и затова отивал в карцер. Вестникарските клюки на немците са за мене лъжа, казвал Джугашвили. Бил уверен в победата на СССР. Написа ми адреса си в Москва: ул. „Грановски“, блок 3, апартамент 84.»

Безуспешните мерки, взети от Сталин и Берия за освобождаването на Яков (или за да не му се позволи да „заговори“), се оказват ненужни. Но тези мерки са от тайните, които ще станат завинаги неразкрити.

Към края на живота си, когато започва да губи постепенно сили, „вождът“ все по-често се замисля какво ще остане след него за историците? Какви „следи“ ще остави за тях? Какво е неговото документално и епистоларно наследство? Очевидно с това се обяснява фактът, че година и половина преди да навърши 70 години, Сталин възлага на Маленков да прегледа внимателно архивите: какви материали, свързани с Ленин и с него, със Сталин, са останали неизвестни? Имам основания да смятам, че Ленин по-малко го е интересувал. Но тъй като е изключително хитър, Сталин разбира, че тази „инвентаризация“ на архивите няма да предизвика нито днес, нито по-късно особени слухове и съмнения. Това не било трудно да се направи, понеже почти всички основни архиви се намирали под разпореждането на Министерството на вътрешните работи. След около 8–10 месеца министърът на вътрешните работи Круглов долага: