Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Мога да продължа и по-нататък с цитирането на диалозите на Платон относно „тираните“ и „тираничния човек“. Но очевидно и тези извадки са достатъчни, за да се види, че наред със специфичните особености на диктаторското самовластие в различните епохи има и нещо общо: „господстващата личност“ не може да действа иначе освен от „името на народа“. Диктаторите извършват жестока селекция на своите „съратници“ и „приятели“; те не търпят другомислието, стремят се да поддържат напрежение у народа, като насочват вниманието му към безброй врагове. Опасността от война и от намесата на зли сили е абсолютно необходима, за да се хвърли обилна светлина върху месианската роля на вожда… Без да е чел Платон, Сталин все пак е научавал тия „тайни“, запознавайки се с животоописанията на руските царе.

Във връзка с 300-годишнината на династията Романови е било пуснато разкошно и с голям формат издание, наподобяващо албумите за „знаменити“ ръководители, издавани по-късно през съветско време при Сталин и след него. Сталин, презирайки от дън душа всички руски царе, императори и императрици от рода на болярите Романови, намира време да прелисти дебеличката книга. Спира се повечко на страниците, където се описва смъртта на Александър II след покушението: „В 2 часа и 35 минути императорът, връщайки се от Михайловския дворец на Екатерининския канал, е бил смъртно ранен от хвърлената към него бомба… Навеждайки се над дясното рамо на Господаря, Великият княз го попитал чува ли го Негово величество, на което Господарят тихо отговорил: «Чувам»; на следващия въпрос, как се чувства Господарят, императорът казал: «… по-скоро в двореца… носете ме в двореца… там да умра». Това са били последните му думи, чути от очевидци на злодейското престъпление…“ 1021 1021 Российский императорский дом. Санкт Петербург. 1913, с. 155–156. Сталин затваря рязко огромната книга. Сигурно си е казал: ако си бил силен, не те тебе, а ти тях… На него му е по-ясно, отколкото на когото и да било от съратниците му, че всяка власт, дори с диаметрално противоположно социално и политическо съдържание, има нещо общо с всички други. Тя трябва да бъде силна. Особено диктаторската власт. Това Сталин добре е схванал.

Пак така добре е схванал и принципа, станал основа на всички негови „тайни“: в обществото трябва непрекъснато да се поддържа висок градус на борбата. В тази борба той се чувства уверено. За него целият му дореволюционен живот е бил борба за оцеляване, за подкопаване основите и а самодържавието. През 20-те години става така, че той успява да пренесе тази борба на арената на идейното шмекеруване и политическото отстраняване на почти всички, които не мислят като него, които биха могли, макар и теоретично, да претендират за главните роли. Борбата за избор на методите и пътищата за развитие на страната Сталин превръща в борба за лично самоутвърждаване. През 30-те години тази борба преминава във физическо унищожаване на всички реални, а главно потенциално възможни противници. И така преуспява в тази борба, че както ми се струва, и след столетия човечеството, ако оцелее, ще свързва представите си за варварство не само с Тамерлан, Чингис хан и Хитлер, но и с името на Сталин. Не пише книга „Моята борба“ („Майн Кампф“) като Хитлер. Но целият му живот и всичките му деяния са действително за него борбас безбройни орляци от врагове — не толкова реални, колкото измислени от него, предполагаеми.

Най-реални от всички негови врагове бяха фашистите, с които се опитваше обаче, най-вероятно поради тактически съображения, да поддържа отношения, наричани за камуфлаж „дружба“. Но в последна сметка сблъсъкът с хитлеризма, довел до ръба на пропастта не само кариерата му, но и цялата страна, отново го издига на най-високия връх на властта и на славата. Достигнал апогея на могъществото си, той не може да не е разбрал, че е задължен за това не само на стечението на обстоятелствата, на безспорната сила на антифашистката идея, но преди всичко на избраната от него методология. Тя цялата се съдържа въз вечната борба. Не е важно каква е — борба с фракционерите, борба за индустриализация и за колективизация, борба с „космополитите“ и с множество други „крепости, които болшевиките трябва да завземат“. А в крайна сметка лично за него, за „вожда“, тази борба означава самоутвърждаване, увековечаваме, обожествяване.

Сталин никога не забравя, че за него основа на основите е идеята за класова борба. Когато вече са унищожени помешчиците и капиталистите, той открива още една „класа“, която трябва да бъде ликвидирана — кулаците. Накрая, останал без явни класови врагове, Сталин изобретява формулата, по която те никога няма да изчезнат. Заседял се в кремълския си кабинет до късна нощ, една седмица преди зловещия февруарско-мартенски пленум през 1937 г. Сталин мъчително търси дефиниция, извод, в съответствие с който ще може да превърне в „перманентна“ борбата вътре в обществото. Многократно зачертаваните и поправяни думи на ключовата фраза в бъдещата му реч свидетелстват, че дълго време е мислел върху нея. Най-сетне, както личи от стенограмата на пленума, диктаторът е формулирал онова, което му е било толкова необходимо. Ще ви го припомня още веднъж: „Колкото по-напред отиваме, толкова по-големи ще бъдат успехите ни, толкова по-силно ще се озлобяват остатъците от повалените експлоататорски класи, толкова по-бързо ще преминават към остри форми на борба, толкова повече ще пакостят на съветското общество, толкова по-често ще се залавят за най-отчаяните средства за борба като последна възможност да избягнат съдбата си на обречени.“ По-нататък в речта му има още една многозначителна фраза: враговете „ние ще поваляме в бъдеще пак така, както ги поваляме сега, както ги поваляхме в миналото“ 1022 1022 ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612 (вып.3), л. 8, 10. .