И действително, той знае, че за широката му популярност е по-добре да маха на тълпата от трибуната на Мавзолея, да се усмихва от кадрите на кинопрегледите, да се явява всекидневно пред народа само във вид на портрети, статуи и бюстове. Сталин е наясно с психологията на масите, досеща се, че по време на тези срещи „на живо“ нейде дълбоко у хората се заражда известно разочарование. Пред тях се появява човек, нисичък на ръст, с несъразмерно развити части на тялото, къс труп и сравнително дълги ръце и крака. Доста издуто коремче, пристегнато от маршалския мундир. Рядка коса над възсипаничаво лице с живи очи — бледо, както подобава на една кабинетна особа. Грозни зъби, които не могат да бъдат наречени бели, и само живите подвижни жълтеникави очи издават неговата скрита енергия, властния му характер и увереността в себе си. В Курск една жена дори се престрашава да го пипне по ръкава на куртката — изглежда, се е различавал вкоренилият се в съзнанието й образ от човека, когото вижда сега. Сталин бързо е доловил в очите на хората не само радост и възхита, но и едва скрито разочарование от неугледността на генералисимуса, „вожда за всички времена и на всички народи“. На кратките въпроси на „вожда“ се чуват също така кратки отговори във формата на възклицания, изпълнени с изумление, със станалото вече навик боготворене и с очакване на някакво чудо. Но чудо… няма. Хората не искат речи от Сталин, а просто го поглъщат с очи, не вярвайки, че пред тях е самият „вожд“. Обявеният за земен бог човек не може да не разочарова хората при личен контакт с тях. Защото се оказва обикновен човек, а всичко чудодейно, мъдро, пророческо, легендарно е създадено, измислено от самите тях. Цялата система от митове, щампи и легенди „работи“, докато хората нямат пряк контакт с носителя на всички тия атрибути на боготворенето.
Друсайки се в лимузината и поглеждайки от време на време през завесените прозорчета, Сталин все повече и повече се убеждава, че загадъчният, рядко изказващ се и показващ се пред народа вожд има своите предимства. Такова лекомислие той вече няма да допусне. Трябва и занапред да предизвиква илюзията за вездесъщност с подобаваща за един бог отдалеченост. В очите на хората той трябва да остане човекът, който е построил социализма, победил е фашизма и сега, много скоро, като излекува раните им, ще призове съветските хора към нови „велики строежи на комунизма“. Да, силата му е в тайнствеността, в способността му във времена на триумфи, на лутане, на мъчителна безпътица на духа да обединява хората за нова кампания. И той, само той е способен като Еклесиаст да определи кога настъпва „време да убиваш и време да лекуваш, време да събаряш и време да съграждаш“. Той е просто длъжен да разбере, че е нужен само на системата, която е създал. Друг не може да бъде. Напразно някои чакат промени. Трябва да се укрепва строят, да се увеличава мощта на държавата, да се отстраняват всички, които не са готови за това. Великата победа, която той удържа, е внушителен аргумент за историческата му правота.
Може би прекалено много гадая какво е мислел Сталин. Но правя това въз основа на документите, свидетелствата, логиката в разсъжденията. Делата, постъпките и решенията му говорят с еднопосочна категоричност: самодържецът не е имал никакво намерение да прави кардинални промени. Може и трябва да се сменят хората, но не бива да се променя главното — общата непоклатимост на системата, която го е издигнала на върха на властта.
Изминалата война, макар да е разтърсила Сталин до краен предел, затвърдява у него мисълта, че исторически погледнато, е прав. Диктаторът вижда, че е достигнал най-високата точка на славата, признанието, влиянието и почитта. Освободил се е окончателно от такива „предразсъдъци“ като съвест и от несериозната игра на „демокрация“, лишил е хората от онова, което може да бъде наречено социален избор. Убеден е, че строят, който иска да консервира завинаги сега, след войната, е най-близък до оня, за който са мечтали основоположниците на научния социализъм. Всичко е програмирано, указано, разписано, определено. Ето, ще бъде възстановена, ремонтирана сградата на социализма и той отново ще издигне лозунга „Да се достигне и надмине!“.
Сталин не без основания смята, че след войната светът, общо взето, се е преместил наляво. Антифашистката борба е сплотила масите, съживила е демократичните сили, сподавила е реакцията. Героизмът и самопожертвователността на съветските хора са предизвикали дълбоки симпатии към съветската държава. Дори мнозина белогвардейци, емигрирали интелектуалци, с една дума, „бивши“, искат да се върнат в Съветския съюз. Сталин е особено заинтригуван от „сигналите“ на грузинските меншевики, живеещи в Париж. Нали мнозина от тях той лично познава! И наскоро след завършването на войната нарежда да бъде командирован в Париж секретарят на ЦК на Грузинската КП(б) по пропагандата Шария. Отчета му, доложен от Берия и Меркулов, той чете дълго и внимателно. Грузинските имена Кедия, Арсенидзе, Церетели, Чхенкели, Гобечия, Таканшвили и други карат „вожда“ да си припомни годините на далечната вече революция, на тогавашните борби и разцепление.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу