Най-неясна и политически двусмислена категория са безследно изчезналите. Тук спадат и падналите на бойното поле, но „не влезли“ в строевите записки и сборните сведения за загубите, и тези, които са се оказали в плен, станали са партизани или съдбата ги е отвела в чужди краища. Да, имало е сред тях и хора, които са се разколебали, поддали са се на обещанията и са влезли в Руската освободителна армия на Власов или са постъпили на служба в полициите. Но техният брой е незначителен. Съдбата на почти всички безследно изчезнали е дълбоко трагична — незнайна смърт в боя, гибел в плен или „в най-добрия случай“ безкрайни проверки в лагерите на НКВД с риск да останат там дълги и дълги години.
Ако Сталин можеше да се отнася критично към себе си, то простата съпоставка на своите с немските загуби щеше да го доведе до заключението, че блясъкът на „пълководческия гений на вожда“ е основан до голяма степен на това, че хората не са знаели истината за дадените жертви. По мои пресмятания съотношението на безвъзвратните загуби е 3,2 към 1 не в наша полза.
Разбира се, трябва да се има предвид варварската политика на нацистите, свързана с планомерното унищожаване на мирното население, особено на славяните, на евреите и на лица от други националности. Това е една от главните причини за астрономично големите жертви на съветския народ. Защото повечето от загиналите са мирни граждани. Но дори да не вземем под внимание катастрофалното начало на войната, то и след него нашите военни загуби са били няколко пъти по-големи от немските. Не само поради неопитност. Защото, като се почне приблизително от 1943 г. нататък съветските войници и командири са се научили вече да воюват. И то добре. Но Сталин винаги поставя на първо място принципа, който много пъти прилага в директивите и заповедите си: целта да се постигне „без оглед на жертвите“. За човека, защитен от каквато и да е форма на критика, стойността на човешкия живот (на стотици, хиляди, милиони хора) няма никакво значение. Това също е една от главните причини цената на нашата велика победа да е невъобразимо висока. Победата ще остане пропита завинаги със скръбта ни по неизброимите жертви. Този въпрос никога не е измъчвал Сталин. Жертвеният сталински социализъм изисква и жертвени победи. Самата неоспоримост на този исторически факт не само подчертава великото безкрайно търпение и самопожертвователност на съветския народ, но и напомня: за да стане такъв, какъвто е станал, на Сталин са му позволили. Решителната роля на народните маси не бива да се разглежда само „след като бъде теглена чертата“…
… Войната е спечелена. Най-сетне Сталин може с пълни гърди да вдиша кавказкия въздух. Берия се разшетва: макар че тази операция за пътуването на „вожда“ е по-лека от берлинската, все пак… Ето няколко извадки от доклада на заместник-началника на Комитета за държавна сигурност в Краснодарския край Жданов до Меркулов:
„Относно провежданите мероприятия във връзка с установяването на особен период в Сочи.
… Антисъветските елементи, водени на отчет в Сочинския отдел, активно се обработват и наблюдават. Арестите се осъществяват по графика.
… Прочиства се лесопарковата местност от река Головинки до река Псоу. Увеличен е цензорският център. Затегнат е паспортният режим. Засилен е контролът върху автотранспорта. От гарата до вилата са създадени 184 поста. Др. Власик всекидневно се информира…“ 1017 1017 ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.2223, л. 235–238.
„Вождът на народите“ се бои за живота си не само в Германия, но и в родината. Част от пътя изминава с автомобил. Заедно с него „в отпуск“, както винаги, пътуват Власик, Поскрьобишев, Истомина, многоброен екип от служители „за поръчки“, охраната му и друга „прислуга“. Казано между другото, именно след това пътуване Сталин нарежда да се построи съвременна магистрала за автомобили до Симферопол. Минавайки през Орел, Курск, други градове и села, няколко пъти слиза от автомобила и разговаря с хората… Остава поразен от себеотрицанието на жените и невръстните деца, оказали се през войната може би в най-трудното положение. Градовете са в развалини, а когато отива на юг, казват му, че край Сухуми, около Новий Афон, край езерото Рица и Холодная речка, както и на други места ведомството на Берия с пълна пара се труди за издигането на нови държавни вили. Скоро му омръзват общуването с народа по време на неговото пътуване в отпуска, верноподаническите възгласи, радостните сълзи на жените, оптимистичните уверения на мъжете „Работите тръгнаха по-добре, другарю Сталин!“, удивените погледи на старците, бабите и децата: „Ама това ли е Сталин?“.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу