Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Читателите имат възможност сами да преценят доколко верен е изводът на Троцки.

Постъпките на Сталин изглеждат понякога ирационални. Трудно е да си обясним например с каквато и да е политическа логика рязкото отслабване на армията в навечерието на страшната война. Реализирането на плановете за икономическо развитие явно се затруднява вследствие на загубите в кадровия потенциал. Кървавите му произволи са просто необясними: санкционира ликвидирането на М. Колцов, когото познава добре, срещал се е с него, а не посяга към Б. Пастернак и неговите независими възгледи. Действията на Сталин се ръководят от безграничната му жажда за власт. Не може да го „засити“ дори кръвта на многобройните му роднини, най-близки приятели, съратници… Утолявайки жаждата си за кръв и не утолил я докрай, Сталин извършва безпримерни престъпления против свободата — свободата да се живее и свободата да се мисли.

Оплаквайки гибелта на стотиците хиляди най-добри синове и дъщери на отечеството, не можем да се помирим с обстоятелството, че Сталин превръща в пасивни съучастници на деянията си милиони хора, които са повярвали, че „така трябва“. Успява да си осигури особен вид поддръжка от мнозинството честни граждани. Огромните мащаби на репресиите стават възможни, защото „вождът“ предизвиква социална инерция на насилието, пораждаща доносничеството, безпринципността, масовата измама и клеветата. Това негово престъпление е особено тежко. Измамата винаги оставя дълбоки следи. В паметта. В психиката на човека. В културата. Още повече че измамата винаги се опитва да се нагизди с одеянието на истината. Измамата няма шансове тогава, когато срещу нея се опълчи истината в съюз със съвестта. Именно съвестта е най-взискателният съдия. Тя застава като някакъв нравствен посредник между личността и обкръжаващия я свят. Благодарение на съвестта ние знаем степента на нравственото ни несъвършенство, на искреността ни по отношение на идолите и идеалите. Невъзможно е да измамим собствената си съвест. Днес знаем, че ако в ония години съвестта често е мълчала, то е защото до нея не е заставала истината.

Годините на Сталиновото единовластие стават епицентър на трагедията на целия съветски народ и поради това, че са изтръгнати насила от живота много комунисти от Лениновата школа, най-добрите специалисти, истински таланти, хора, вдъхващи големи надежди. Замяната им, често прибързана, понякога случайна, много пъти користна, не е била равностойна. Но Сталин е знаел, че хората, издигнати на мястото на репресираните, ще му бъдат по-предани — на него, на „линията“ му, на становищата му. За своето издигане, често неочаквано (а често и незаслужено), ръководителите били задължени само към „вожда“. И той е можел, разбира се, да разчита на предаността и усърдието им.

Две години преди началото на войната съветската страна се чувствала някак обезсилена. Не, изпускали дим комините на заводите и фабриките, тракали по релсите влаковете, студентите ходели на лекции в университетите, хората живеели с надежди, вярвали в по-доброто утре. Но обезсилването идвало не само от препълнените лагери, от липсата на каквато и да било вест за изчезналите незнайно кога и къде близки, познати, приятели, от оределите партийни и войскови редици, а преди всичко от гаврата с великата идея на социализма. Защото Сталин, вършейки злодейства против народа, вършел и престъпления против свободната мисъл.

Не Сталин е спрял безумието. Този безсмислен терор стига до ръба на пропастта, заплашваща функционирането на самата система. До пълната със заплахи граница на най-тежките изпитания. Такъв е бил жребият на съветския народ: да страда и да преодолява, да се бори и да се надява, да се жертва и да побеждава.

Януари 1939 година. Дълбока зимна нощ. Спи Москва. Само тук-таме в народните комисариати, в Генералния щаб и в огромния „ковчег“ на НКВД на улица „Лубянка“ през завесите на прозорците се процеждат бледи светлинки. Членовете на Политбюро, народните комисари и военното ръководство бодърстват както винаги. Този режим — работа до късно през нощта — се установява постепенно. Сталин и преди се е връщал вкъщи към полунощ, но когато международната обстановка се влошава, започва редовно да остава в кабинета си до 2–3 часа през нощта, а понякога и по-дълго. А колкото до НКВД, там нощта е едва ли не „основното работно време“.