Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

По линията на Надежда Сергеевна Алилуева (втората жена на Сталин) са репресирани:

1. Анна Сергеевна (Алилуева) Реденс, сестра на жената на Сталин. Арестувана през 1948 г. и осъдена на 10 години за „шпионаж“. Освободена през 1954 г.

2. Станислав Францевич Реденс, мъж на А. С. Алилуева, народен комисар на вътрешните работи в Задкавказието и в Казахстан. Делегат на XV, XVI и XVII конгрес на ВКП(б), член на ЦКК-ЦРК на ВКП(б). През 1938 г. арестуван като „народен враг“, през 1941 г., разстрелян.

3. Ксения Александровна Алилуева, жена на П. С. Алилуев, брат на жената на Сталин. През 1947 г. арестувана. През 1954 г., освободена.

4. Евгения Александровна Алилуева, жена на П. Я. Алилуев, чичото на жената на Сталин. През 1948 г. арестувана и осъдена за „шпионаж“ на 10 години. През 1954 г. освободена.

5. Иван Павлович Алилуев (Алтайски), син на П. Я. Алилуев. Член на партията от 1920 г., редактор на списание „Социалистическое земледелие“. Арестуван през 1938 г. и осъден на 5 години. С помощта на С. Я. Алилуев, тъст на Сталин, освободен през 1940 г.

Запазени са записките на И. П. Алилуев, осъден „за участие в контрареволюционна организация“ и изтърпяващ присъдата в „Сороклагер“. Иван Павлович описва другарите си по нещастие: командира на бригада Холодков, началника на едно от управленията на Московския военен окръг Лапидус, младия наивен момък Пьотър Жилу (попаднал сред „народните врагове“, защото веднъж на конгреса на украинската комсомолска организация седял в президиума до Косарьов). Както по-късно се изяснява, събирайки смелост, за И. П. Алилуев се застъпва престарелият му чичо С. Я. Алилуев. Но не се решил да моли Сталин, а се обърнал към Берия и Кобулов. Може би това е единственият случай, когато Изродът проявява снизхождение, и то защото старият Алилуев е тъст на „вожда“.

В жестокостта си Сталин „не изпада“ в избирателност — за всички еднаква мяра. Свои и чужди, познати и роднини, другари от Централния комитет и съвсем неизвестни, млади и стари, болшевики, неграмотни селяни и академици, мъже и жени — щом на тяхното „дело“ е сложен щемпелът „народен враг“, веднага се превръщат в злосторници. Щом от Ежов или от Берия идва „сигнал“ за „вредителска“ или за друга „контрареволюционна“ дейност, „вождът“, без много да му мисли, дава съгласието си за арестуване. Обикновено Сталин повече не се е интересувал от арестувания. Имало е, изглежда, само едно изключение. Когато му казват, че е осъден на разстрел като „немски шпионин“ А. Сванидзе, братът на първата му жена, Сталин процедил: „Нека моли за прошка.“ Преди разстрела предават на Сванидзе думите на роднината му. Осъденият попитал: „Защо трябва да моля за прошка? Та аз не съм извършил никакво престъпление.“ И с това всичко се свършило. Разстреляли Сванидзе.

Когато Сталин научава за последните думи на своя близък приятел от детинство и шурей, измърморва: „Гледай го ти какъв горделивец; умрял, но прошка не поискал…“

Трябва да се предполага, че Сталин не би се съгласил да арестуват роднините му, ако не е вярвал, че „така трябва“. Аз вече казах: всяко „дело“ е въздействало магически върху него. Щом му докладват „органите“, щом те го информират, щом те сигнализират за някакви „провокации“, за „врагове“ и „вредители“, за „шпиони“, съзнанието му веднага е превръщало тези съобщения в априорно достоверни. Безподобната му подозрителност изключвала доносите и доносниците. Сталин им вярвал. Съдбата на нещастните му роднини е още едно потвърждение за това.

Всички нас рано или късно ще погълне вечността и ние ще потънем в пясъка на времето, ще се изпарим в безкрайността. След две-три поколения за всеки от нас ще могат да си спомнят само най-близките. Ще се присъединим към ония 70–80 милиарда сенки на мярнали се по планетата ни люде. Така се осъществява вечното сливане с природата — дошли от нея, ние пак се връщаме там. Но никой от нас няма право да лишава другите от живот. Сталин е потъпквал тази забрана. Отнетият живот е необратимо престъпление. Отнетият живот на милиони е неизмеримо престъпление, престъпление, прекрачило всякакви граници.

Когато се запознавах с архивите, когато се срещах и разговарях с очевидци и с жертви на сега вече далечни събития, задавах си преди всичко въпроса: как е могло да се случи това? Защо са загинали стотици и стотици хиляди хора? Защо всички, или ако не всички, то почти всички са помагали на Сталин и обкръжението му в извършването на престъпленията?