Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

По-късно, вечерта, подписвайки приветствието на съветското правителство до героите полярници — участници в експедицията до Северния полюс, — Сталин вижда измежду другите подписи и подписа на Рудзутак. Замисля се за секунда и зачертава името му. Зачертава го от поредното приветствие, но се оказва безсилен да го зачертае от историята. А на другия ден, 24 май 1937 г., Сталин диктува текста на съобщението до членовете на ЦК за задочно гласуване (чрез допитване). В него се съобщава, че от органите на НКВД е установено неопровержимо, че Тухачевски и Рудзутак са немскофашистки шпиони. По волята на Сталин известният съветски пълководец и големият държавен деец се оказват трагично свързани. С една разлика: на Тухачевски му остава да живее малко повече от две седмици, а на Рудзутак — около година… Тях, както и много хиляди други, изпраща на гилотината самият Сталин.

Диктаторът съзнателно предрешава съдбите на тия хиляди и хиляди хора. На практика поддържа без възражения всички предложения на Ежов, Улрих и Вишински за произнасяне на най-тежки и жестоки присъди. Вече казах, че понякога Сталин просто отсичал: „Съгласен съм.“ Но твърде често благоволява и да остави „автографа“ си върху чудовищния некролог. Тези, които и досега сочат Ежов и Берия за главни виновници, грешат. Сталин е знаел добре какво върши. Следите му са кървави. Запазени са много документи, които свидетелстват за неговата чудовищна безпощадност. Ето два от тях:

„До другаря Сталин

Изпращам списъци на арестуваните, подлежащи на съд от военната колегия по първа категория.

Резолюцията е лаконична:

„За разстрел всичките 138 души.

„До другаря Сталин

Изпращам за утвърждаване 4 списъка на лица, подлежащи на съд: на 313, на 208, на 15 жени на народни врагове, на военнослужещи — 200 души. Моля санкцията Ви всички да бъдат осъдени на разстрел.

Резолюцията както винаги е еднозначна:

„Да.

Й. Ст., В. Молотов. 20. VIII.“ 565 565 ЦАМО, ф.32, оп.701323, д.38, л.14-16.

Имало е и чудовищни „рекорди“. На 12 декември 1938 г. Сталин и Молотов са дали съгласието си за разстрелване на 3167 души. 566 566 Пак там. Списъците са съставени без посочване на вината и на резултатите от следствието. Имало е фактически и случаи, когато след утвърждаването на списъците оставало само да бъдат произнесени „формално“ присъдите. С такива кървави статистики мога да ви занимавам още, и още, и още… Но може и трябва да погледнем на Сталиновите деяния и от една друга страна. Пред мене е писмото на почти 90-годишната Вера Ивановна Дерючина от Белая Церков. И то е още едно страшно обвинение срещу Сталиновата наказателна машина.

„Когато в страшната нощ през 1937 г. дойдоха за мъжа ми — миньор, изработващ по четири норми, стахановец, — мислех, че е станала грешка. Рекоха ми: не реви, глупачке. След един час мъжът ти ще се върне. А се върна след дванайсет години. Инвалид. И каквото съм претеглила с малките си деца и с престарялата си майка — не може да се опише. Изгониха ни от квартирата, навсякъде вървеше с нас и петното: семейство на народен враг. Добре че все още имаше добри хора, иначе всички щяхме да погинем… Напишете за моята съдба във Вашата книга, нейде в някое ъгълче. ДерючинаВера Ивановна.“

Ето и още едно писмо от московчанина Степан Иванович Семьонов, прекарал 15 години в Сталиновите лагери. Двамата му братя са разстреляни, а жена му е умряла в затвора. Сега е грохнал старец, без деца и внуци. В писмото му има такива редове: „Най-страшното е, когато никой не те чака, когато никому не си нужен. Аз и братята ми можехме да имаме деца, внуци, семейства. Проклетият Тамерлан всичко съсипа, всичко изпотъпка. Лиши от бъдеще още неродили се граждани. Не им даде да се родят, понеже уби бащите и майките им. Доизживявам живота си в самота и досега не мога да разбера как не видяхме, че това не е «вожд», а чудовище, как допусна това нашият народ?“

Може да ни се стори, че Сталин няма непосредствено участие в съдбата на Дерючина и Семьонов, но именно „може да ни се стори“ така. Създадената от него машина на терор „косеше“ безразборно хиляди и хиляди невинни жертви. И всички те влизат в „личната сметка“ на неоспоримия сътворител на кървавите престъпления.

Ето защо разсъжденията на някои (за това писа още през 1962 г. И. Еренбург; много по-късно и други повтаряха тази мисъл), че „Сталин не е знаел какво върши Ежов“, че „нямал представа за мащабите и размаха на репресиите“, че „това било работа на провокатори, промъкнали се в НКВД“, нямат никакви основания. Сталин всичко е знаел. Сталин е ръководел репресиите. Сталин е определял „стратегията“ на насилието. Сталин е разпределял акцентите в това насилие. Сталин се е опитвал да скрие истинските мащаби на репресиите с ликвидирането на много от изпълнителите на терора. Мисля, че и днес никой не може да събере повече и по-обширни сведения за онова, което е ставало в периода от 1936 до 1939 г., от сведенията, които е имал Сталин, главният виновник за трагедията на народа. Знаели са и знаят доста и тези, които са били оръдия на терора. В процеса на работата си над книгата получих хиляди писма. Техните писма веднага познавах. Често бяха без подпис. Ще приведа извадки само от две: