Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Отношението на Сталин към жертвите си, негови колеги от Политбюро, от Централния комитет, както и към използването на насилие изобщо, показва, че у тиранина „човекът и гражданинът“ отдавна са умрели. Всички най-низки чувства и свойства на неговата натура, които през 20-те години все още някак си не изпъкват, в условията на единовластие обилно разцъфват. Всяка власт без контрол отдолу е опасна. Особено диктаторската власт. Още веднъж е потвърдена старата истина: тиранията е майка на несправедливостта.

В разговор с мене Е. П. Питовранов потвърждава мисълта, че да се разчувства Сталин, било „загубена работа“. Той просто не обръщал внимание на молбите за помилване, за милосърдие, за проява на чувство за справедливост. „Когато ме затвориха за «меко отношение към народните врагове» — разказваше събеседникът ми, — рекох си: край, свършено е. Ни един от ръководния състав на НКВД не излизаше жив от Лефортово след арестуването му. В стаята с мене бяха затворили и Л. Шейнин, следовател, а по-късно писател. Очаквайки ден след ден трагичната развръзка, в същото време търсех мъчително изход от положението ми. И както по-късно се оказа, бях го намерил. Поисках лист хартия и написах писмо до Сталин, при когото неведнъж съм влизал като началник на едно от главните управления на НКВД. За нищо не го молех — нито за снизхождение, нито за милост. Писах му писмо, че имам принципни съображения по усъвършенстването на нашето контраразузнаване. Успях да накарам в килията ми да дойде началникът на затвора. Казах му: за това писмо се знае «горе». Ако не го предадете на адреса, лошо ви се пише.

Както после ми разказваха, доложили на Сталин за писмото. Той позвънил в нашето ведомство и попитал: «За какво е арестуван Питовранов?» Отговорили му. Той помълчал и отсякъл: «Вземете го обратно на работа. Изглежда, не е глупав.» След няколко дни неочаквано ме освободиха. На Сталин са му били нужни само две-три думи. Но както разбрах, успял съм да погъделичкам психиката на диктатора — не молех за пощада, както правеха всички, а предлагах идеи и нови решения.“

Това, което „сполучва“ в случая с Питовранов, който и досега е жив и здрав, удря о камък при Чубар. Никакви молби за помилване и справедливост не трогват Сталин. Или нормалните човешки чувства — състрадание, жалостивост, милосърдие — са били безнадеждно дълбоко скрити у него, или в сърцето вместо тях е имало „стоманени“ нишки, или пък е смятал безпощадността за най-важния атрибут на един вожд?

На Сталин докладват за изпратените в Централния комитет молби на Н. И. Вавилов, един от най-големите биолози, генетик, ботаник и географ, гордост за съветската наука; той знае, че е арестуван и М. Е. Колцов, чиито талантливи репортажи от Испания високо цени; докладват му и писмото на С. П. Корольов, изпратен в един от далечните колимски лагери. И колко такива писма е имало! В Секретариата на Сталин сътрудниците проучвали пощата му. Понякога му представяли обобщена справка, а друг път само най-интересните (по мнението на помощниците му) писма. Тези уникални, потресаващи документи ни най-малко не го трогват. Той смята, че е неизбежно хората да страдат. Това е нещо като такса за прогреса, за движението напред, за успехите. Дали пък е знаел какво е казал Шилер: „Свободен от страдания до днес не се е раждал никой.“ Но щом това е неизбежно, то е и напълно естествено…

Големите идеи, осъществяването им (в това Сталин е бил убеден) изискват себеотрицание, самопожертвователност, пълно себераздаване. Без жертви социализмът не може да бъде построен. А че те са толкова много, Сталин свиква с това. По негово указание в печата не се съобщават никакви обобщени данни, никакви статистически сведения за жертвите на репресиите. Остават само слуховете и страховете… В общественото съзнание, насочено към постигането на икономически, социални и културни върхове, се прокрадва страхът. Особено у хората, които забелязват признаци на недоверие към тях, опасност от доноси, а следователно и от арестуване. Та нали срещу когото е заведено „дело“, всъщност вече го няма! Строго погледнато, страхът в този случай се превръща в антипод на свободата, в нейно отрицание. Хората се боят не защото се чувстват виновни за нещо, а да не станат жертва на клевета, на произвол. Ония, чиито страхове не са се оказали безпочвени, надали биха се съгласили с Ницше: „Ако не си успял в живота, може би ще успееш в смъртта.“ Та нали никой не е знаел защо са тия репресии. Това именно подхранвало страха… Еди-кой си не дошъл на работа. През нощта откарали съседа. На еди-кого си предпазливо казали: предайте на семейството, че мъжът ви днес няма да се върне от завода. Или пък изведнъж в училищната библиотека се късат страници от еди-кой си учебник… Като че ли някой невидим „плеви“ човешката нива.