Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Той имаше колосални познания. Но именно затова разбираше колко малко е още това, ако нещата се измерват с други мащаби: та нали Ленин боравеше с милиони и с десетилетия…

И ето защо още по-голяма, още по-величествена ставаше личността на Ленин, колкото по-малко внимание обръщаше той на своята личност. Нима можеше някой да заподозре Старика в пристрастие към самия себе си? Нима можеше някой да допусне, че Илич мисли за нещо друго, а не само за интересите на великото дело?“

И като погледнем сега към нравствения и интелектуален еталон, какъвто е бил и си остава за нас Ленин, по-ясна ще ни стане още една от причините за народната трагедия в края на 30-те години. Сталин отъждествява себе си със социализма. Поставя величието на социализма в зависимост от собственото си величие. Той узурпира не само властта, но и представите на хората за социализма, за неговите идеали и ценности. И това му развързва изцяло ръцете. Хората тогава не могат да разберат чудовищната антиистина — отъждествяването на социализма със Сталин. За да демонстрира „простодушие“, секретарят на Централния комитет често сяда в президиумите на събранията на втория ред, „дърпа ушите“ на един или друг редактор на вестник за славословията по негов адрес, не позволява да се издаде книжка за неговото детство, но най-главното — всичките си стъпки „свързва“ с Ленин. Обаче това са само точно премерени жестове, с чиято помощ преоблича истината в маскараден костюм. Докато Людовик XIV казва „Държавата — това съм аз“, Сталин, макар да не заявява публично това, с цялата си практика дава да се разбере, че „социализмът — това съм аз“. В тая негова максима е повярвало цялото му обкръжение. Повярвали са и твърде много хора в страната. А той иска всички да повярват. Ония, които не вярват или дори потенциалноне могат да повярват, трябвало да бъдат премахнати.

Ленин „никога не се е оглеждал в огледалото на историята“, Сталин непрекъснато се опитва да погледне в него. Ленин „е боравел с милиони и с десетилетия“, Сталин също борави с „милиони“, но… с милиони жертви; той не само не е способен да мисли с десетилетия напред, но и не предвиди онова, което се случи само три години след смъртта му — на XX конгрес на партията… Неговата суетна претенция да олицетворява социализмаструваше извънредно скъпо на народа. Както казва Френсис Бейкън още през XVII век: „Ранява не оная лъжа, която минава през съзнанието, а тази, която влиза в него и се заселва там.“ Лъжата, „заселила се“ в съзнанието на Сталин, а после втълпена в хиляди и милиони умове, се превърна не в рана, а в дълбок белег върху лицето на нашата история. Белег, който дълго време се скриваше, замазваше се, пудреше се, но все още пуска кръв… Ще минат години, докато хората, научили всичко без изопачавания и недомлъвки, ще могат, макар и мъничко по-спокойно, да прелистват страниците на миналото. В тези страници, надявам се, напълно категорично ще бъде казано, че главният виновник за кървавите репресии е Сталин, както и създадените от него командно-административна система и бюрократичен наказателен апарат. Каквото и да е направил Сталин за укрепването на държавата, за превръщането й в мощна индустриална страна, за разгрома на фашистката агресия, вината му за случилото се в края на 30-те години е безгранична. За това никога не може да му бъде простено. А то е само част от цялата му вина. Деформираният Сталинов социализъм роди на свой ред и периодите на субективизма, на застоя и на всичко, свързано с тях. Обновлението, започнало в средата на 80-те години, беше предизвикано преди всичко от необходимостта да бъдат ликвидирани последиците от сталинизма.

През 1937 и 1938 г. Сталин не се изказва публично — нито устно, нито писмено — за засилване на репресиите. Дори речта му на февруарско-мартенския пленум на ЦК през 1937 г., публикувана по-късно в съкратен вид в „Правда“, се свежда повече до призиви за бдителност, че е недопустимо лекомислието, че троцкизмът е опасен, и така нататък, макар във всяка фраза да звучат зловещи ноти. В сборника „За подмолната дейност на фашистките разузнавания и на троцкистко-бухаринската банда в СССР и за задачите на борбата с тях“, издаден от няколко издателства, са поместени докладът на Сталин пред пленума на ЦК на ВКП(б), изнесен на 3 март 1937 г., докладът на В. Молотов, статии на Н. Рубин, Я. Серебров, А. Хамадан, С. Урамов и А. Вишински, както и уводни статии на „Правда“. Този вид издания буквално насаждат психоза на шпиономания и вредителство в главите на хората, насърчават доносничеството, създават потискаща обстановка. Скрит зад кулисите, Сталин си дава вид, че стои настрана. Но оттам той не наблюдава, а дирижира, направлява, ръководи. Привиква често при себе си „трите джуджета“ — Ежов, Вишински и Улрих — а те наистина са джуджета не толкова на ръст (били нисички), колкото по липса на морал. В кабинета на Сталин се обсъждат ходът на следствието и процесите, както и какви присъди ще бъдат произнесени над всички най-видни и известни личности. Понякога нарежданията му предава Поскрьобишев. На много от документите по „делата“ на арестуваните „народни врагове“ има поправки, направени собственоръчно от Сталин. Така например по доклада на Ежов пред февруарско-мартенския пленум на ЦК е прието специално постановление, където някои точки са формулирани след редактирането им от Сталин.