Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Както изглеждало тогава, побеждава Берия. Но така само изглеждало. Вярата в справедливостта и хуманизма е неугасима. Надеждата за възтържествуване на тези ценности не умира заедно с човека. Ако умираше, не си струва да се живее. Ето откъс от писмото на Кедров до Централния комитет на партията, повик на неугасимата вяра:

„Обръщам се към вас за помощ от мрачната килия в лефортовския затвор. Нека стигне до ушите ви този вик на отчаяние; не оставайте глухи към този зов; вземете ме под своя защита, моля ви, помогнете да се прекрати кошмарът на тия разпити и покажете, че всичко това е било грешка.

Страдам без никаква вина. Моля ви, повярвайте ми. Времето ще докаже истината. Аз не съм агент-провокатор на царската охранка; не съм шпионин; не съм член на антисъветска организация, както ме обвиняват въз основа на доноси. Не съм виновен пред партията и правителството и за никакви други престъпления. Аз съм стар, неопетнен от нищо болшевик. Почти четирийсет години съм се борил честно в редовете на партията за благото и процъфтяването на страната…

Мъките ми стигнаха до краен предел. Здравето ми е съсипано, силите и енергията ми се стопяват, краят ми приближава. Ще умра в съветски затвор, опозорен като долен изменник, обърнал гръб на родината си — какво може да бъде по-чудовищно за един честен човек. Колко страшно е всичко това! Безгранична болка и горчивина изпълват сърцето ми! Не! Не! Това няма да стане! Това не може да стане! — извиквам аз. Нито партията, нито съветското правителство, нито народният комисар Л. П. Берия ще допуснат такава жестока и непоправима несправедливост. Аз съм твърдо убеден, че ако делото ми се разгледа спокойно и обективно, без груби ругатни, без гневни крясъци и без страшни изтезания, лесно би се доказала необосноваността на всички тези обвинения. Аз вярвам. Аз вярвам.“

Безпощадността на Берия не е знаела граници. Стотици, хиляди молби остават без отговор. Ето едно писмо, адресирано в края на войната до народния комисар на вътрешните работи:

„Л. П. Берия

От затворничката Герасимова

Александра Ивановна

Темниковски изправително-трудов лагер

февруари 1944 г.

Осъдена бях през 1937 г. на 8 години. Отговарям за мъжа си В. И. Герасимов (бивш заместник народен комисар на вътрешните работи в Азербайджан, разстрелян — б.а. ). В какво е бил обвинен мъжът ми, и досега не зная. Живях с него 12 години и го познавах като изключително честен, трудолюбив човек, предан на партията и страната. Себе си аз смятам за абсолютно невинна. Нито дори с мисълта си не съм извършила престъпление. До арестуването ми съм работела от 16-годишна.

В деня на арестуването ми оставих на майка ми две малки дечица без никакви средства за съществуване. Децата растат. Нужна им е майка и помощта ми.

Моля, разгледайте делото ми, дайте ми право да живея с децата си, да работя и да ги възпитавам. През всичките тия години съм живяла в лагери и съм била уверена, че правдата и справедливостта в нашата страна ще победят лъжата и несправедливостта. Тази увереност ми е давала сили да надживея раздялата с децата ми.

Към писмото е приложена справка на следователя Любимов от Азербайджанския НКВД, който е водел „делото“. „Нищо не призна. Специалното съвещание през 1939 г. остави присъдата в сила.“ 560 560 ЦГАОР, ф.9401, оп.1, д.2180, л.247.

Берия просто се разписва, без повече да се интересува, съгласявайки се с написаното от следователя.

Каква твърдост, мъченичество, мъжество у тази жена! „През всичките тия години съм живяла в лагери и съм била уверена, че правдата и справедливостта в нашата страна ще победят лъжата и несправедливостта…“ Ето тази свещена народна вяра помага на съветските хора да издържат. Докато има в нашето отечество такива жени като Александра Ивановна Герасимова, ще живее и вечната надежда…

Старият болшевик Кедров е прав: истината трябваше да възтържествува. Защото в крайна сметка поражението на Изрода, на едно от най-страшните чудовища в нашата история, е предопределено.

По повод на първата годишнина от смъртта на В. И. Ленин, 21 януари 1925 г., „Правда“ помества статията на Н. Бухарин „В памет на Илич“. Като разсъждаваме за епицентъра на трагедията в края на 30-те години, нека да посочим някои мисли на Бухарин, формулирани в статията.

„Знаеше ли Ленин цената си? — пита Бухарин. — Разбираше ли той своето значение? Не се съмнявам нито за секунда, че да. Но той никога не се оглеждаше в огледалото на историята — беше твърде простодушен, за да прави това, защото беше твърде голям…