Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Макар в страната да не се е повторило такова безумие като репресиите през 1937 и 1938 г., наказателните органи не седели без „работа“. Поставени извън контрола на държавата и партията и завършващи фактически най-горе със Сталин, те остават достоен придатък дори не към култа на личността, а към тиранията на личността. Всички честни и достойни служители, пазещи традициите, оставени от Ф. Е. Дзержински, са отстранени от НКВД или са избити. По наличните данни в края на 30-те години са загинали над 23 хиляди чекисти, опитали се да възпрат лавината на насилието.

Понякога, когато се говори за злоупотребите и престъпленията в ония години, вниманието се концентрира върху личности като Ягода, Берия или като Вишински и Улрих. Не ще и дума, че тези изроди и непоправими престъпници, пример на духовно и нравствено разлагане, всъщност са античовеци. Тук всичко е ясно. По-съществен е другият въпрос: как е било възможно такива хора да заемат толкова високи постове в социалистическата държава? Трябва да кажа, че Сталиновата наказателна система, каквато е в края на 30-те години, не е можела да намери „достойни“ за нея изпълнители. Ще поясня мисълта си. Отделянето на органите на вътрешните работи от партията и народа, липсата на елементарен контрол отдолу, а дори и отгоре, рано или късно ги превръща в механизъм на тиранията на едно лице. Израждане, появило се като закономерно следствие от все по-голямото пренебрегване на елементарните демократични принципи в партията и в обществото като цяло. Тоталитарните методи на ръководство, опиращи се на бюрокрацията, винаги водят до потъпкване на законите и до използване на насилието за користни цели.

Опитват ли се все пак, макар и отделни комунисти, проявявайки мъжество и гражданско съзнание, да поставят тези въпроси пред Сталин? Всичко ли е знаел той за Берия, за този заклет авантюрист? Известни са ми някои опити да се обърне внимание на Сталин колко пагубна е бериевщината като напълно антисоциалистическо явление. Но не е било необходимо да си „отваря очите“ за престъпленията на Ежов и Берия. Знаел е за тях. Сам е санкционирал най-зловещите посегателства. Има данни, че заедно с Молотов е одобрил около четиристотин (!) списъка на лица, чиито „дела“ трябвало да бъдат разгледани само от военни съдилища. Върху тия списъци личат лаконичното „За“ и подписите на Сталин и Молотов. Списъците, в които понякога фигурират имената на неколкостотин души, Сталиновата ръка превръща с едно драсване на перото в некролози.

Присвоил си правото да се разпорежда със съдбите и живота на хиляди хора, Сталин, скрит зад изпълнители на волята му от типа на Берия, руши хуманните основи на социализма, макар че на думи върши злодеянията си тъкмо в името на хуманните ценности. Мисля, че е уместно да си припомним думите на Ф. М. Достоевски, че не е страдал, за да натори бъдещата хармония на някого със себе си, със злодейства и страдания. И най-възвишените цели никогане могат да оправдаят прилагането на неморални средства. А на Сталин винаги му е била чужда логиката на нравствената философия.

Оформил се в един свят на борба, на класови изблици, на безкомпромисен светоглед, Сталин след изминаване на определен етап от изграждането си като личност загубва напълно дори елементарните си хуманни качества, които и преди това у него са крайно оскъдни. Чужди са му състраданието, милосърдието, склонността към доброто. Думите на Л. Н. Толстой, че човек трябва да се учи на „уважение към живота“, биха му се сторили, разбира се, либералнобуржоазни. Речникът на Сталин, политическото му словно богатство е преизпълнено с думи от типа „бия“, „разгром“, „унищожаване“, „изкореняване“, „пресичане“ и други. Те доста точно отразяват острата непълноценност на неговата натура. По силата на това обстоятелство хора като Берия, за които човешкият живот няма никаква стойност, не предизвикват у него отрицателна реакция или протест.

Покойният маршал К. С. Москаленко, участвал в арестуването и съденето на Берия, разказва, че когато на 23 декември 1953 г. му обявили присъдата, този изрод започнал да пълзи на колене в краката на членовете на Специалното присъствие при Върховния съд на СССР, който заседавал в сградата на щаба на Московския военен окръг. Унизителните му молби и сълзите за помилване само подчертали колко ниско е паднало това нищожество, на което Сталин престъпно позволява да се разпорежда с живота на хиляди хора. Но както прозорливо отбелязва на времето Енгелс; „Не може да избегнеш съдбата си… неизбежните последици от собствените си постъпки“ 557 557 Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч. Т.21, с.388.