Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин остава с впечатлението, че извършената кървава чистка в партията и в страната стабилизира обществото. Въпреки многото обективни признаци за отслабване на партията, за отъняване на интелектуалния пласт от партийни, технически и военни кадри, за по-дълбоко проникване на административно-директивните методи в живота на обществото Сталин продължава да смята (и посочва това в доклада си пред XVIII конгрес на партията) за исторически оправдан курса към „ликвидиране на троцкистките и другите двуличници“.

От началото на 1939 г. Сталин насочва главно вниманието си към външнополитическите проблеми. Макар че е прието да се смята, че Втората световна война започва на 1 септември 1939 г. с нахлуването на фашистка Германия в Полша, Сталин е на друго мнение. И това донякъде е оправдано. Япония продължава завоевателните си операции в Китай, Италия напада Абисиния и Албания, извършена е широка германско-италианска интервенция против републиканска Испания. Германия окупира Австрия, а буквално по време на XVIII конгрес на ВКП(б) анексира Чехия и погледнато откъм фактическата страна, Словакия. Светът е подпален от няколко места. И Сталин пита: а с какво да си обясним системните отстъпки на много държави пред агресорите? Сам задава въпроса и сам отговаря: „Главната причина е в отказа на повечето неагресивни страни, преди всичко на Англия и Франция, от политиката на колективна сигурност, от политиката на колективен отпор спрямо агресорите, в преминаването им към позиция на ненамеса, към позиция на «неутралитет».“ 573 573 XVIII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1939, с.2.

Когато по време на заседание на XVIII партиен конгрес Сталин научава, че Германия е заграбила Клайпедската литовска област и че чехословашкият президент Е. Бенеш е подписал берлинския протокол, провъзгласяващ ликвидирането на чехословашката държава, той нарежда да се протестира енергично в Берлин. В нотата на народния комисар на външните работи Литвинов, предадена на германския посланик в СССР Ф. Шуленбург, се осъжда с остри изрази германската акция и се довежда до знанието на ръководителите на райха, че съветското правителство „не може да признае включването на Чехия в Германската империя, а също в една или друга форма и на Словакия“ 574 574 Документы и материалы кануна второй мировой войны 1937–1939. В 2-х томах. Т. 2. М., 1981, с.47. .

В обстановката на разгарящия се световен пожар трябва да се намери стратегия, която ще позволи да се реализират социално-икономическите планове и заедно с това ще осигури надеждна защита на страната. По думите на Сталин привържениците на политиката на ненамеса са подхванали „голяма и опасна политическа игра“. И Съветският съюз е принуден да участва в тези политически маневри с твърде неясен финал. В обичайния тесен кръг, където на няколко пъти е поканен и Литвинов, се обсъжда въпросът: по какъв път да се върви при създаващата се обстановка? „Медените месеци“ на народните фронтове в Европа са свършили. Революционната вълна се е разбила в милитаристичните и шовинистичните бариери на буржоазията. Европейският континент е притихнал в предчувствие, че всеки момент ще го залеят танковите армади на Хитлер. Драмата на гражданската война в Испания отива към края си, републиката агонизира. Марксистките партии, много от които са разгромени или са преминали в нелегалност, гледат с надежда към Съветския съюз. Влиянието на Коминтерна значително отслабва. И ще кажа направо: огромен дял от вината за това се пада на Сталин. Фактически той налага на Коминтерна политиката на ВКП(б), упражнява безапелационен диктат върху международния съюз на комунистите и го дискредитира с това. Трагични, тежки и престъпни са репресивните му действия спрямо негови дейци. Страшното „гребло“ на терора „проскубва“ Коминтерна и дъщерните му организации — Комунистическия интернационал на младежта (КИМ), Червения интернационал на профсъюзите (Профинтерн), Комитета за международна работническа помощ. Особено пострадват ръководителите на комунистическите партии в Австрия, Унгария, Германия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Финландия и Югославия, обявени в своите страни извън закона. Интернационалисти, потърсили убежище в Съветския съюз от преследванията на реакцията в своята родина, попадат между зъбците на наказателната машина. Списъкът на репресираните е дълъг. Ще изброя само няколко имена на загинали в годините на Сталиновото беззаконие: членовете на ръководството на Германската комунистическа партия Г. Ремеке, Х. Еберлайн, Г. Нойман; на Полската комунистическа партия Е. Прухняк, Ю. Ленски, М. Кошутска; генералния секретар на Комунистическата партия на Гърция А. Контас; видния деец на Иранската комунистическа партия А. Султан-Заде; дейците на Югославската комунистическа партия М. Горкич, В. Чопич и М. Филипович; на Финландската комунистическа партия А. Шотман и Г. Ровио. Загиват видният деец на международното комунистическо движение Бела Кун, швейцарецът Ф. Платен — близък приятел на Ленин, унгарецът Л. Гавро (награден с два ордена „Червено знаме“ за проявено мъжество в годините на гражданската война), българинът Роман Аврамов, удостоен с орден „Ленин“, финландецът Е. Гюлинг и много, много други. Особено цинични са действията на Сталин спрямо Полската комунистическа партия. Последният член на Политбюро на Полската комунистическа партия е арестуван през септември 1937 г. Когато на „вожда“ показват проекта, на постановлението на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ) за разпускане на Полската комунистическа партия заради това, че в нея уж „се разпореждат агенти на полския фашизъм“, Сталин реагира твърде красноречиво: „С разпускането закъсняхме кажи-речи две години. Разпускането й е нужно, но според мене не бива да се публикува в печата.“ Тук му е мястото да кажа, че постановлението не е обсъждано на заседание, а е прието с допитване при участие само на шест от деветнайсетте му членове.