Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Вождът“ взема молива и подчертава имената на бившите членове и кандидат-членове на Политбюро — Я. Е. Рудзутак, С. В. Косиор, В. Я. Чубар, Н. П. Постишев. Добре че навреме разгада тия хора — те щяха да бъдат опасни не само за партията, но и за него. В паметта му изплуват писмата им с молба да се изяснят нещата, да се прояви милосърдие, да се вникне в дейността на НКВД, където по тяхно мнение „са свили гнездо банда провокатори“.

Прелиствайки, списъците, Сталин забелязва, че след повечето имена веднага след инициалите Поскрьобишев е написал с молив буквите „в.н.“, а тук-таме е поставил и някаква дата. Колкото до датата, Сталин веднага разбира какво означава тя — кога е изпълнена присъдата или просто кога е умряло лицето. Не може да схване смисъла на буквените знаци, но когато погледът му пада върху името на Я. С. Агранов, се досеща: „в.н.“ значи „враг на народа“. Да, Агранов, неговият стар другар, разстрелян преди една година, също се оказа народен враг… И пред очите на „вожда“ се зареждат имената на тия, които не са вече между живите: К. В. Уханов, Б. А. Семьонов, С. С. Лобов, Б. П. Шеболдаев, И. П. Румянцев, М. М. Хатаевич, Н. Н. Демченко, Д. Е. Сулимов, Ш. З. Елиава, Н. М. Голодед, А. К. Лепа, Г. Н. Камински, Н. М. Попов, И. А. Зеленски, А. С. Булин, Н. Ф. Гикало… Сталин се замисля: „Ами кой тогава е останал?“ Но спомняйки си, че почти триста от делегатите на XVII конгрес са гласували против него, се успокоява: тия са били…

Сред делегатите на конгреса е имало и твърде много скрити врагове. А нали почти всички те са влезли в партията още преди революцията или в годините на гражданската война? Прелиствайки списъците, Сталин навярно си е рекъл: „Явно, не са били готови да живеят при социализма!“ Тия хора навеки са замлъкнали. Те нищо не могат нито да кажат, нито да помислят за поредния конгрес, за нарастващата опасност от война, за това, че не бог, а той, другарят Сталин, е техният върховен съдия.

Сякаш като продължение на нощните си размисли на другия ден Сталин ще каже на Г. М. Маленков, когото все по-често и по-често вика при себе си и на когото възлага най-различни отговорни задачи: „Мисля, че се очистихме доста добре от вражеския баласт. Нужни са пресни сили, нужни са нови хора в партията…“

На партията са нужни нови хора. Още повече че след XVII конгрес числеността й спада на 330 хиляди души. Добре беше провел операцията по отстраняване на многобройните „врагове“! Не ще й дума, че без да се увеличи броят на преданите му комунисти, няма да може да се залови за дръзката и фантастична задача да бъдат изпреварени главните капиталистически страни и в икономическо отношение. Но на партията и е нужно ново, младо, сталинско попълнение… И още през 1939 г. са приети над един милион кандидат-членове на ВКП(б). Или, както открито се пише и говори, партията става все повече „сталинска“.

Връщайки се към доклада, Сталин вписва в текста още едно новоредие: „Някои писачи от чуждата преса дърдорят — ниже буквите четливо и с голям наклон «вождът», — че очистването на съветските организации от шпиони, убийци и вредители като Троцки, Зиновиев, Каменев, Якир, Тухачевски, Розенголц, Бухарин и други изверги е «разклатило» съветския строй, внесло е «разлагане». Тези блудкави бръщолевения заслужават само да им се надсмеем.“

Перото едва догонва мислите му:

„През 1937 г. бяха осъдени на разстрел Тухачевски, Якир, Уборевич и други изверги. След това се произведоха избори за Върховен съвет на СССР. За съветската власт гласуваха 98,6% от всички участници в гласуването. В началото на 1938 г. бяха осъдени на разстрел Розенголц, Риков, Бухарин и други изверги. След това се произведоха избори за върховни съвети на съюзните републики. За съветската власт гласуваха 99,4% от всички участници в гласуването. Пита се, къде тогава са признаците на «разлагане» и защо това «разлагане» не се отрази на резултатите от изборите?“ 572 572 XVIII съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). Стенографический отчет. М., 1939, с.26.

Нощната логика на Сталин е като него „желязна“. „Вождът“ вярва в своите антиистини.

Сталин никога не е бил разтревожен от мъките на разкаянието. Разкаянието, както впрочем милосърдието и състраданието са му съвсем непознати. Вглеждайки се по време на нощната си работа над доклада в близкото минало, Сталин вероятно е почувствал не само справедлив гняв и тъжен укор. Не може да не е усетил и опасността, която неволно е засилвал толкова, колкото е отслабвал през последните години „първата земя на социализма“.