Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„А как се държа съдът? Какво беше поведението на членовете на Присъствието?“

„Активно се държа само Будьони… членовете на съда през повечето време мълчаха. По един-два въпроса зададоха Алкснис, Блюхер и, струва ми се, Белов…“

Още от самото начало съставът на съда му се сторва подозрителен. Той веднага се разпорежда „да се поогледат“ тия хора по-внимателно. Освен Будьони и Шапошников всички те скоро ще бъдат арестувани. А командирът на армия втори ранг Н. Д. Каширин (както и двамата му братя) — буквално след няколко дни… Кой знае защо, Сталин си спомня, че в края на гражданската война след съвещанието при С. С. Каменев, където Тухачевски и други командири преживяват неприятни минути във връзка с варшавската катастрофа, младият командващ армия, сбогувайки се със Сталин, с известна горчивина издекламирва:

Сталин вдига неразбиращи очи към Тухачевски. А той се усмихва и добавя: „Така е рекъл Хамлет след срещата с духа на своя баща…“ Членът на Военния съвет с нищо не показва, че тези думи са за него „пълна мъгла“. Освен може би „гласът на съдбата“…

Присъдата на „заговорниците“ е известна на Сталин, още преди да започне съдебният процес. Знае я още от момента, когато дава нареждане за арестуването на Тухачевски. На изразените в последната дума на обвиняемите молби за пощада Сталин изобщо не обръща внимание. Не обича, както сам казва, „сантименталностите“. През нощта на 12 юни всички са разстреляни. Примаков също, макар да са му обещали да запазят живота му заради „чистосърдечните признания“.

Животът на човека прилича на вълшебна течност, налята в деня на раждането му в крехък съд. Най-загадъчната й особеност е в това, че непрекъснато шурти, изтича от стомната. А стомната не е прозрачна. Човек само може да гадае колко жизнен сок е останал в нея… Тухачевски и неговите „съидейници“ са били пълни с живот, с планове и надежди. Но оловният ботуш на тиранина разбива безжалостно стомната на живота им, както и на много други хора, и превръща крехките носители на живот в купчинки чиреп…

„За шпионите и изменниците на родината няма и не може да има пощада“ — така е озаглавена уводната статия на списание „Болшевик“, предназначена да даде нещо като обобщена информация за процеса. В нея се казва: „С меча на пролетарската диктатура е разгромена още една банда предатели и врагове. На Тухачевски и компания, спотаили се в редовете на нашата славна Червена армия, не помогнаха нито дълбоката законспирираност на престъпната им дейност, нито целият им опит на замаскирани агенти… Крайната им цел е била, както се отбелязва в заповедта на народния комисар на отбраната на СССР маршала на Съветския съюз др. Ворошилов. «да ликвидират на всяка цена и с всякакви средства съветския строй в нашата страна, да унищожат в нея съветската власт, да свалят работническо-селското правителство и да възстановят в СССР ярема на помешчиците и фабрикантите»… Тухачевски и компания се канели да изиграят в нашата страна същата роля, каквато играе Франко, презреният враг на испанския народ.“ 543 543 Большевик, 1937, №12.

Но с това разправата с военните кадри не завършва, а само започва. С пълна пара работят хора от типа на Мехлис. Всяко тяхно телефонно обаждане, телеграма, донесение предизвиква клеветнически обвинения, смъртни присъди, мъки. Ето например две телеграми на Мехлис от ония трагични години:

„Москва, Народен комисариат на отбраната, Шчаденко

Политическо управление на РККА, Кузнецов

Началник-щабът Лукин е крайно съмнителен, върти се около враговете, свързан е с Якир. Командирът на бригада Фьодоров има достатъчно материал за него. В записката ми за Антонюк немалко внимание е отделено на Лукин. Няма да сбъркате, ако веднага махнете Лукин.

„До другаря Сталин

Уволних двеста и петнайсет политработници, значителна част от които са арестувани. Но прочистването на политическия апарат, особено на низовите звена, далеч още не съм завършил. Мисля, че не бива да напускам Хабаровск, преди да се оправя макар и в чернова с командния състав…

От всички тези „оправяния в чернова“ картината на терора в армейската среда става още по-черна. С одобрение на Сталин Мехлис и подобните на него „изковават“ пораженията през 1941 г., които ще струват на страната милиони нови жертви. Списъците на загинали командири и политически офицери в армията, дали живота си не за защита на отечеството, са неизразимо страшен некролог, скръбен и безкраен. А междувременно трагедията продължава. Разстрелян е командирът на бригада Медведев, дал под въздействието на изтезанията нужните признания против Тухачевски. Ежов, както и Ягода преди него, започва да заличава следите. Скоро са покосени и повечето членове на Специалното присъствие, участвали в съденето на Тухачевски и „групата“ му — маршал Блюхер, командирите на армии Каширин, Алкснис, Белов, Дибенко… Пред мене е писмото на П. Дибенко, което той успява да изпрати на Сталин от Ленинград, преди да бъде арестуван. Ето няколко реда от този вик за спасение: