Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Народният комисар на отбраната реагирал болезнено на теоретичните търсения на Тухачевски, подчертаващи още по-силно недостатъчните познания на Ворошилов, поддръжник на старите консервативни форми на военното строителство. По тая причина положението на първия заместник на народния комисар — заместник, който интелектуално стои неизмеримо по-високо от своя началник — надали може да бъде наречено стабилно. Трудно можело да се очаква, че Ворошилов ще оцени Тухачевски според качествата му. По-лесно било да се предположи, че Тухачевски ще бъде преместен тихомълком на друга, по-ниска длъжност. Така и става. Назначават го командващ Приволжкия военен окръг, където остава задълго.

Сталин също не може да не е признавал, че по интелектуалното си равнище, теоретичната си подготовка и бистрата си мисъл Тухачевски превъзхожда значително своя началник. Но нали това е било често явление. Началникът, казвал си сигурно „вождът“, не е нужно да бъде непременно по-умен от заместниците си. Важно е да държи „линията“… Ворошилов го бива за това. А Тухачевски?… Трудно е да се повярва докрай на нещата, за които докладва Ежов… Но нали и Троцки в „Предадената революция“ подмята… В едно от интервютата си „гражданинът без виза“ още в Осло го каза: „В Червената армия не всички са предани на Сталин. Там още ме помнят.“ Ами че Троцки и Тухачевски се познаваха лично, и то добре… Съпоставяйки откъслечните си спомени с докладите на Ежов, Сталин все повече си внушава, че „фашисткият заговор“ в армията не само съществува, но е и една страшна реалност. Още повече, щом в последния си доклад Ежов съобщава най-сетне, че „заговорниците си признали“. Кой знае, може би това е накарало Сталин да си припомни думите на псалом трийсет и седми от Псалтира, не току-така навремето си за познаване на Псалтира е получил най-високата оценка в семинарията: „И аз рекох: да не възтържествуват над мене моите врагове.“ Именно неговите, а не на народа!

Сталин заповядва закритият процес да протече бързо, без задръжки. Всички да бъдат разстреляни. Хвърля поглед към писалището си. Там лежи отворен последният брой от списание „Болшевик“ със статията на М. Тухачевски „За новия полеви устав на РККА“. Дори не са успели да я „изхвърлят“ от броя, толкова бързо се развиват събитията. В началото на юни 1937 г., преди процеса, във Военния съвет при Народния комисариат на отбраната (след половин година ще е невъзможно вече съветът да бъде събран — почти всички членове ще бъдат репресирани) изслушват съобщенията на Ежов и Ворошилов за разкриването на „вероломна контрареволюционна военнофашистка организация“. В доклада се казва, че заговорниците действат отдавна и дейността им е тясно свързана с германските военни кръгове. Твърди се, че заговорниците се готвели да премахнат ръководителите на партията и страната и възнамерявали с помощта на фашистка Германия да завземат властта. На заседанията на Военния съвет присъстват членове на правителството, за хода на заседанията веднага се докладва на Сталин. Съдбата на Тухачевски и на неговите „съмишленици“ е предварително решена. По-малко от две седмици след арестуването им, на 11 юни 1937 г., съдът разглежда делото. За това, че арестуваните са предадени на съд, в печата е съобщено едва в деня на процеса. А още на другия ден се появява и информация за присъдите.

Съдебната процедура е рекордно кратка и противоправна. Започва в 9 часа сутринта и завършва рано следобед с произнасяне на присъдата. Зад съдийската маса са председателстващият армейският военен юрист В. В. Улрих, поотракал се вече в такива процеси, маршалите на Съветския съюз С. М. Бульони и В. К. Блюхер, командирите на армия първи ранг Б. М. Шапошников и И. П. Белов, командирите на армия втори ранг Я. И. Алкснис, П. Е. Дибенко, Н. Д. Каширин и командирът на дивизия Е. И. Горячев. Съд без защитници и без право на обжалване — в противоречие със закона от 1 декември 1934 г.

Тухачевски, Якир, Уборевич, Путна, Примаков, Корк, Ейдеман и Фелдман са седнали срещу бойните си другари. Всички добре се познават. Едва ли някой от членовете на съда вярва, че пред тях са „заговорници и шпиони“. Мисля, че и у Тухачевски, и у неговите другари по съдба сигурно е проблясвала нейде дълбоко някаква надеждица: та нали съдът, състоящ се от хора, с които двайсет години са служили под едни знамена, трябва да се вслуша ако не в повика на справедливостта, то поне в традициите на бойното другарство… Но в ония години съвестта крайно пестеливо използва вечния си шанс. Не е потърсен той и този път…