Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Вождът“ твърде много се е грижел името му да не фигурира като узаконител на ВМН (висша мярка за наказание). Имам много писма, адресирани до Сталин, Ворошилов, Молотов и други партийни ръководители с молба за помилване. Някои те са чели, без да оставят „автографите“ си. Но всички автори на писмата са загинали. Остава да се предполага, че Сталин е предпочитал да съобщава устно решението си, а понякога изобщо да не разглежда тези молби, тъй като съдбата на ония, които са ги писали, е била предварително решена от него. Ето тази именно „забулена“ роля на Сталин като пряк, непосредствен организатор на престъпленията и участник в тях е родила и до днес „процъфтяващата“ легенда, че „не е знаел“ за репресиите. Както посочи например на XXII конгрес на КПСС старата болшевичка Д. А. Лазуркина, когато е лежала в затвора, „нито веднъж не обвинявах Сталин, когото други затворници, заточеници и лагерници ругаеха. Казвах: «Не, не може Сталин да е допуснал това, което се върши в партията. Това не може да е вярно.»“ 523 523 XXII съезд КПСС. Стенографический отчет. Т.3, с.119. Такава наивност може да се обясни само с непознаване на истинската картина.

Сталин и обкръжението му издигат насилието в норма. Именно те са се погрижили да бъде създадена системата на отношения в държавата и партията, породила обстановката на беззаконие. Както се посочва в доклада пред XX конгрес на партията „За култа към личността и неговите последици“, „произволът на едно лице насърчава и позволява проявите на произвол и на други лица. Масовите арести и заточения на много хиляди хора, разстрелите без съд и нормално следствие създадоха обстановка, лишена от чувството за сигурност и изпълнена със страх, а дори с ужас“.

Печално и трагично е обстоятелството, че терорът се разразява в условия, когато в страната няма пряка, непосредствена заплаха за социалистическия строй. Външната заплаха, съществувала много години наред, както и днес, в никакъв случай не може да служи като оправдание за репресиите. Вероятно в страната е имало единични прояви на класова вражда и несъгласие с новия строй. Но няма никакви доказателства за съществуването на цели многобройни групи от вредителски и враждебни елементи.

Сталин напълно игнорира Лениновите указания за отношението към революционния терор. Да, било е време, когато, за да оцелее, младата Съветска република е била принудена да отговори на белия терор с червен терор. Но щом се появяват обективни признаци за укрепване на новата власт, веднага се вземат мерки да бъде прекратено крайното насилие като начин за решаване на социалните, политическите и икономическите задачи.

„Терорът ни беше наложен от тероризма на Антантата — казва Ленин в доклада си за работата на Общоруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК) и на Съвета на народните комисари на 2 февруари 1920 г., — когато най-могъщите държави в света се нахвърлиха върху нас с пълчищата си, без да се спират пред нищо. Ние не бихме могли да се задържим и два дни, ако не бяхме отговорили на тези опити на офицери и белогвардейци по безпощаден начин, а това означаваше терор, но то ни беше натрапено от терористичните методи на Антантата. Щом спечелихме решителна победа, още преди да завърши войната, след овладяването на Ростов, ние се отказахме от прилагането на смъртно наказание и показахме с това, че се отнасяме към нашата собствена програма така, както обещахме.“ 524 524 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.40, с.96. Явно, Сталин не е сметнал за нужно да се отнася към собствената си програма като към „обещание“. Да си припомним постановлението на Централния изпълнителен комитет на Съветския съюз от 1 декември 1934 г., издадено по инициатива на Сталин: „Смъртните присъди над престъпниците да се привеждат в изпълнение… незабавно“, „получаването на молба за помилване… е неприемливо“. Така Сталин „нагласява“ със собствената си ръка терористичната машина. Апаратът за репресии е създаден. Първи под ножа на Сталиновата гилотина загиват видни партийни, държавни и военни дейци.

През 1937 г. се провеждат няколко пленума на Централния комитет на партията. На всеки от тях освен разглеждането на въпросите за подготовка на изборите за Върховен съвет на СССР, за грешките при изключването на комунистите от партията, за мерките за подобряване на работата на машинотракторните станции и други проблеми непременно се разглеждат и такива като „относно състава на ЦК на ВКП(б)“. А това означава, че продължава чистката и в най-висшия партиен орган. Например на октомврийския пленум на ЦК на партията през 1937 г. от състава му са извадени 24 членове и кандидат-членове. Сред тях са Зеленски, Лебед, Носов, Пятницки. Хатаевич, Икрамов, Криницки, Варейкис, Гринко, Любченко, Ерьомин, Дерибас, Демченко, Серебровски, Розенголц, Птуха, Шубриков и други. Всички те — предимно болшевики с дълъг стаж, гръбнакът на партийните кадри — са обявени за „народни врагове“. 525 525 ЦПА ИМЛ, ф.17, ол. 2, д.624. Съдбата им е печална. И така е на всеки пленум… На декемврийския пленум на ЦК през 1937 г. например е одобрено (с гласуване чрез допитване) следното решение: