Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„Разобличават и унищожават“ навсякъде. До началото на май 1935 г., когато Сталин произнася речта си в Кремъл, резултатите от тези „разобличавания и унищожавания“ не са още известни. Но кой би могъл да помисли, слушайки речта на „вожда“ в Кремъл, че той ще се реши на такава кървава оргия?

Сред гробната тишина в кремълската зала се чува само тихият глас на Сталин. Редките жестове допълват спокойния му говор. Сложил текста пред себе си, той рядко поглежда в него. Стотици очи на млади командири и политически офицери, препасани с нови, скърцащи презрамки и колани, с „ромбчета“ и „правоъгълничета“ на петлиците се вглеждат напрегнато в нисичката набита фигура на „вожда“.

„Спомням си един случай в Сибир, където бях пратен едно време на заточение — продължава отмерено секретарят на Централния комитет. — През пролетта беше, по време на пълноводието. Трийсет души тръгнаха по реката да ловят трупи, отнесени от разбушувалите се грамадни води. Връщат се надвечер в селото, но без един от другарите си. На въпроса, къде е трийсетият, отговориха най-равнодушно: «Там остана.» На моя въпрос «Ама как така остана?» ми отговарят със същото равнодушие: «Какво има толкова за питане, удавил се е, значи.» И тутакси един от тях се разбърза да тръгва нанякъде, заявявайки, че трябвало да напои кобилата. На упрека ми, че жалят добитъка повече от хората, друг един ми отговори, сподирен от всеобщото одобрение на останалите: «Какво да ги жалим тях, хората де; хора ний всякога можем направи. Ама кобила… я се опитай да направиш кобила…»“ (Общо оживление в залата.)

Полусгънатият показалец на „вожда“ застива във въздуха, фиксирайки парадоксалното в отговора на сибиреца.

„Та ето на, равнодушното отношение на някои наши ръководители към хората, към кадрите, и неумението им да ценят хората — продължава той, като размахва от време на време здравата си ръка, все едно че отсича думите си — е остатък от онова ужасно отношение на човека към човека, за което току-що ви разказах…

Та ето на̀, другари, ако искаме да изживеем с успех глада(подчертано от авт.) за хора и нашата страна да се сдобие с достатъчно кадри, способни да тласнат напред техниката и да я пуснат в работа, длъжни сме преди всичко да се научим да ценим хората, да ценим кадрите, да ценим всеки работник(разредката на авт.), способен да принесе полза на общото ни дело. Трябва най-сетне да се разбере, че от всички ценни капитали на тоя свят най-ценен и решаващ капитал са хората, кадрите. Трябва да се разбере, че при сегашните наши условия кадрите решават всичко.“ 519 519 ЦПА ИМЛ, ф.558, оп.1, д.3175, л.2-10.

Привеждам този обширен откъс от речта на Сталин по няколко причини. От една страна, виждаме, че „вождът“ още тогава признава недостига („глада“) на кадри. От друга, като знаем ролята и мястото му в масовите репресии, не можем да не останем поразени от безграничния му цинизъм, от двуличието и жестокостта му. Канейки се да изтреби хиляди предани на партията и народа комунисти, той в същото време публично разсъждава за хората, за кадрите, като за „най-ценен капитал“… Дори ако допуснем, че от известен етап нататък наказателната машина се е изплъзнала от неговия контрол и беззаконието е тръгнало вече по силата на страхотната инерция, не можем да не се възмутим от дън душа, съпоставяйки по-ранните фарисейски сентенции на „вожда“ с бъдещия му значителен личен „принос“ в кампанията за унищожаване на кадрите.

Не разполагам с официални данни за броя на жертвите от периода 1937–1938 г. Възможно е засега да не са уточнени. Въз основа на материали (списъци на делегати за конгресите, партийни статистически отчети, доклади от различни инстанции, данни от архивите на съдебните органи, различни донесения до Сталин, Молотов, Берия и т.н.) може да се направи предпазлива оценка за общия брой на репресираните. Най-точни са данните за Народния комисариат на отбраната. Анализът на много материали, които, пак повтарям, може и да не са достатъчно изчерпателни, показва, че през тези трагични две години — 1937 и 1938 — по мое мнение са били подложени на репресии около 4,5–5,5 милиона души. От тях в резултат на смъртни присъди са загинали около 800–900 хиляди души. Освен тях, както се знае с положителност, твърде много хора са загинали по-късно в лагерите и затворите, дори да не са били осъдени на смърт. В периодичния печат се изнасят най-различни данни за мащабите на репресиите. Компетентните органи съвместно с хора на науката и с представители на обществеността трябва най-сетне да оформят въз основа на архивните материали изводите, колкото и печални да са те, за „равносметката“ от Сталиновите репресии през 1937 и 1938 г. Докато не стане това, авторите на публикации ще бъдат принудени да „екстраполират“, да „пресмятат на око“, накратко казано, „да предполагат“. Документите, които имам, струва ми се, потвърждават косвено, че приведените по-горе цифри — 4,5–5,5 милиона жертви — са близки до истинските. Тези документи свидетелстват, че след войната броят на лагерите и изправително-трудовите заведения не само не намалява, но дори се увеличава, а броят на затворниците остава приблизително на едно и също равнище в продължение на няколко години. Ето защо броят на затворниците, да речем, през 1948 или 1949 г. може да ни даде представа за броя им в периода 1937–1938 г. Ето и извадки от тези документи: