Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Не, не само днес хората разтварят ръце с мъчително недоумение: защо всички те се признават за виновни в неизвършени престъпления? Още по време на процесите това става една от най-големите загадки за западната преса. Сталин винаги внимателно следи барометъра на общественото мнение и веднага реагира. По негово указание е подготвена бързо и е публикувана в „Правда“ статията „Защо признават“. В нея се казва: „Защо признавате, попита Вишински, да не би поради страничен натиск? Подсъдимите категорично отхвърлят това предположение. Те потвърждават, че следствието се е водело в напълно коректна форма, че за никакво насилие, пряко или косвено, не може и дума да става. Подсъдимият Муралов заяви например, че в затвора са се отнасяли към него през цялото време «културно и възпитано»… Муралов не признавал 8 месеца, Богуславски — 8 дни, Радек — 3 месеца… И заговорили. Под тежестта на фактите. Обвинението се обосновава строго върху факти. Подсъдимите са притиснати от тежестта на неоспоримите улики…“ 514 514 Правда, 27 января 1937. Така е обяснен тогава официално феноменът на чудовищните признания.

В това, че подсъдимите са били „притиснати“, днес няма причини за никакво съмнение. Само че не от „уликите“. Както установява Комисията към Политбюро на ЦК на КПСС на своето заседание, състояло се на 5 февруари 1988 г., предварителното следствие „се е водело с груби нарушения на социалистическата законност, фалшифицирало се, от обвиняемите се изтръгвали признания с непозволени методи“. Не е случайно и това, че например в „коша“ на подсъдимите по делото против така наречения антисъветски деснотроцкистки блок са нахвърляни хора, които в много случаи дори не се и познават — партиен работник и лекар, дипломат и народен комисар, стопански деец и републикански ръководител. На организаторите на политическия фарс им е било нужно да покажат, че е имало широка мрежаот деснотроцкистки предатели, разпростряла се в целия Съветски съюз, да докажат, че съществува реална опасност да попадне в тази мрежа всеки, който допуска благодушие, отслабване на класовата бдителност, нехайство. Действията на „блока“ показват — внушават на хората „архитектите“ на процеса, — че предателите не само „продават родината“, готвейки се да я разпокъсат, но и се занимават с шпионаж в полза на Германия и Япония, с разрушаване на шахти и преобръщане на влакове, с убийства на видни съветски личности, с подготовка за покушения над Сталин, Молотов, Каганович, Ежов и други ръководители…

Сталин, както вече посочих, следи внимателно как реагира на процесите световното обществено мнение. Очаква най-лошото. Разбира се, всички посрещат с недоумение обстоятелството, че подсъдимите не се защитават, а в един глас повтарят обвинението. Но като не знае нещо повече за реалното положение на нещата, съпътстващи процеса, буржоазната преса не се издига над абстрактното осъждане на „антидемократизма“. Троцки вбесява Сталин. Продължава почти всеки ден да излага по страниците на западните вестници своите доводи, опровержения и разобличения, а ето че на всичкото отгоре щял да организира свой пропаганден „контрапроцес“!

Съвсем го изважда от равновесие обаче подигравателната статия на Троцки в брой 65 на „Бюлетин на опозицията“ (1938 г.). С присъщите му сарказъм и проницателност той злобно отбелязва фалша в процесите: „В тази престъпна дейност народни комисари, маршали, посланици, секретари неизменно получават заповеди от една инстанция, не от техния официален вожд, а от изгнаника. Троцки трябва само да намигне и за ветераните от революцията е достатъчно, за да станат агенти на Хитлер и на микадо. По «инструкции» на Троцки, предадени чрез най-добрия кореспондент на ТАСС, ръководителите на промишлеността, селското стопанство и транспорта унищожават производствените ресурси на страната. По заповед на «народен враг номер едно», дадена от Норвегия или от Мексико, железничарите унищожават военни транспорти в Далечния изток, а многоуважаемите лекари тровят пациентите си в Кремъл. Тази удивителна картина рисува Вишински, но тук възниква една трудност. При тоталитарния режим диктатурата се осъществява от апарата. Но щом моите наемници са заели всички ключови постове в апарата, защо Сталин седи в Кремъл, а аз — в заточение?“

Като прочита тия редове, Сталин просто побеснява. Наругава Ежов за „кретенизма“ му във фабрикуването на съдебни дела и отново, за кой ли път вече, се замисля: не е ли време да приключи с цялата тая кампания? Не, не е готов за това. Докато все още остават хора, които, макар и в душата си, могат да видят в Троцки една алтернатива, той не може да спре. Чел е „вождът“ думите на един от древните мислители: спрян ли е терорът на половината път, той става опасен. Оцелелите са изпълнени с жажда за отмъщение.