Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Политическите процеси имат още една цел. С тяхна помощ, пряко или косвено, Сталин се опитва да докаже, че всички предишни опозиционери, троцкисти, бухаринци, зиновиевци, меншевики, дашнаки (арменски националисти — б.пр. ), есери, анархисти, бундовци, обективно взето, завинаги ще останат на позиции, враждебни на социализма. Към тях фактически са се „прикачили“ и повечето от ония, които са били в чужбина — дипломати, дейци на културата, производственици, учени, дори и повечето от ония, които, изпълнявайки интернационалния си дълг, са воювали в Испания. Към „враговете“ са причислени мнозина от завърналите се в родината си емигранти и доста от чуждестранните комунисти, работещи в Коминтерна или в организациите му. В легиона на „враговете“ попадат по-често ония, които са изключвани от партията, „оскърбените“ от съветската власт и изказалите в миналото политически съмнения. Автоматично влизат в числото на „враговете“ и близките роднини на репресираните. Голяма е групата на чекистите. Някои от тях са премахвани, понеже се опитват, макар и косвено, да саботират престъпните Сталинови замисли, а други — обратното, попадат в редицата на „враговете“ поради прекомерното си усърдие, поради това, че прекалено много знаят, като например Ягода, Фриновски, Берман. На тях са приписани „прекаленостите“, извращенията, „вредителството в органите на НКВД“.

Най-много се преследват ония, които помнят Ленин и истинския ленинизъм, които са се борели навремето си с царизма, с други думи, инстинктивно ценят истинската свобода и демокрация, които биха могли да знаят за Йосиф Джугашвили нещо извън официалните рамки. Това са хора, които са разбирали буквално указанието на Ленин, че „няма друг път към социализма освен през демократизма, през политическата свобода“ 515 515 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.12, с.41. . Те не са искали да приемат сурогатите на Сталиновото тълкуване на ленинизма. Но били вече малцина. Останалите попадат в мелницата на репресиите „между капките“, покрай другите. Едни работели под ръководството на „врагове на народа“, други уж не били „разобличили навреме враговете“, трети пък им „помагали“ в нещо, за което дори те самите не се досещат.

Подозрителността усилва инерцията на насилието. Едва ли В. Захаров, М. Моциев и други железничари от гара Арзамас са имали представа каква е същността на троцкистките възгледи, но пришити към „намеренията им за терористично-диверсионна дейност“, служат като основание да получат на 31 октомври 1937 г. смъртни присъди. Както докладва на Сталин в сборното си сведение Улрих, „всички обвиняеми напълно се признаха за виновни“. Чудовищната подозрителност, смятана за проява на „сталинска бдителност“, поднася най-прилежно своите жертви пред олтара на кръвожадния Молох на правосъдието.

Особеното в тези процеси е стремежът на Сталин не само да унищожи своите реални и потенциални опоненти, но и да ги оваля предварително в мръсотията на аморалността, измяната и предателството. Всички процеси представляват безпрецедентен пример на самоунищожаване, самонабеждаване, самоосъждане. Това изглежда направо абсурдно и продиктувано само от недостойна отмъстителност. Подсъдимите просто натрапливо твърдят, че са „предатели“, „шпиони“, „двуличници“, „вредители“, „убийци“. Каменев например без заобикалки заявява, че „ние служехме на фашизма, ние готвехме контрареволюция против социализма“. Обещанията за пощада, заплахите за репресии спрямо семействата, системните физически насилия при разпитите прекършват тези хора, принуждават ги да играят унизителните си роли по сценария, написан от „жреците на правосъдието“. „Режисьорът“ през цялото време стои зад кулисите, а помощниците му — Вишински и Улрих — водят цинично „спектаклите“.

В книгата на английския историк в областта на религията Дж. Фрейзър „Фолклорът в Стария завет“ има глава „Чашата на Йосиф“. Струва си да цитирам изцяло началото й: „Когато братята на Йосиф дошли от Палестина в Египет да закупят там жито по време на глада и вече се готвели да се връщат, Йосиф заповядал да вземат сребърната му чаша и да я сложат в чувала на Вениамин. Едва-що братята били напуснали града и още не били успели да се отдалечат, Йосиф пратил след тях управителя си, като му заповядал да ги обвини, че са откраднали чашата. Той претърсил всички чували и намерил изчезналата чаша в чувала на Вениамин. Управителят започнал да упреква братята за неблагодарността им към господаря му, на когото се били отплатили за оказаното гостоприемство и за добрината му, като откраднали неговия скъпоценен бокал. «Заради какво заплатихте със зло на доброто? — попитал ги той. — Не е ли това чашата, от която моят господар пие и гадае по нея? Лошо е това, което сте направили.» Когато обаче братята били върнати обратно и изправени пред Йосиф, той им казал: «Какво сте сторили? Нима не знаехте, че такъв човек като мене и без друго ще отгатне?» От тези думи можем да отсъдим — пише Дж. Фрейзър, — че Йосиф много обичал да се перчи с умението си да открива крадец, гадаейки по чашата си.“ 516 516 Фрейзър, Дж. Фолклорът в Стария завет. С., 1990.