Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Всеки ден било Ежов, било Вишински или някой друг докладват на Сталин за хода на процеса. Той уточнява детайлите и дава съвети. На него първо показват кинопрегледа от процеса и снимките на залата с обвиняемите. По негово указание „спектакълът“ се оповестява широко в печата и по радиото. Поканени са чуждестранни кореспонденти и дори дипломати. Всички са поразени: престъпниците се оказват идеално „съзнателни“. Няма нужда от експертизи, от допълнителни разследвания, от съдебни спорове, от диалози между защитниците и прокурора. Соло цигулка свири само прокурорът. Всички други му акомпанират. Дори Фойхтвангер е принуден да признае в своята тенденциозна книжчица „Москва 1937“, че „ако бяха възложили на режисьор да инсценира този процес, вероятно щяха да му са нужни доста години и доста репетиции, за да научи обвиняемите на такава съгласуваност: толкова добросъвестно и усърдно не допускаше никой от тях ни най-малката неточност у другия и толкова сдържано проявяваха вълнението си. Накратко казано, хипнотизаторите, отровителите и съдебните чиновници, които са подготвяли обвиняемите, освен всички други свои главозамайващи качества сигурно са били забележителни режисьори и психолози“ 510 510 Фейхтвангер, Л. Москва 1937…, с.98. . В този си извод германският писател е отчасти прав — организаторите на фарса, особено главният режисьор, са забележителни циници.

Освен грубото нарушаване на законността по време на следствието и актовете на насилие има още една причина за пълната примиреност на хората от подсъдимата скамейка. Седмици и месеци наред им внушават, че признанието им „е нужно на народа и партията“. Само „признанието ще помогне да бъдат разобличени докрай престъпниците“. А това означава: трябва „да признаваш“ и да набеждаваш другите… Щом те съди народът, страната, нужно е да се говори онова, което те искат… Както по всичко личи, този мотив е ръководел действията на мнозина. В последната дума той звучи различно. Г. Ф. Гринко: „Най-тежката присъда, най-строгото наказание ще приема като правилно.“ Н. Н. Крестински: „Престъпленията ми пред родината и революцията са безгранични и аз ще приема като напълно заслужена всяка ваша най-сурова присъда.“ А. И. Риков: „Искам ония, които още не са разобличени и не са се разоръжили, да направят това незабавно и открито. Бих желал моят пример да ги убеди в неизбежността на разоръжаването им…“. Н. И. Бухарин: „Стоя на колене пред страната, пред партията, пред целия народ.“ 511 511 Правда, 13 марта 1938.

Когато е прочел тия думи, Сталин сигурно е останал много доволен: „Макар и пред лицето на смъртта враговете на народа и на партията, изглежда, не са се разбунтували, говорили са онова, което е нужно.“ Възприема тяхната „чистосърдечност“ като победа, без и през ум да му мине, че в нея се крият и корените на неговото неизбежно поражение, погледнато от историческа и от морална гледна точка. Но „вождът“ знае и друго. Първите три месеца след ареста Бухарин „се държи“. Заплашват го, притискат го, но изпадналият в немилост академик през цялото време и от затвора се опитва да убеди Сталин (писал е няколко писма на своя някогашен съсед по жилище в Кремъл) в главната идея на своята декларация пред февруарско-мартенския пленум на ЦК: „Заговор, врагове на народа има, но главните от тях са в НКВД.“

Но Сталин не реагира. Отговаря с ледено мълчание на писмата, нищо чудно Бухарин да си е спомнил между два разпита съдбата на известния социалист Фердинанд Ласал. Ласал се влюбил в една девойка от аристократично семейство, макар да била сгодена за друг. Умен и красив, успял да спечели сърцето й. Веднъж девойката му казала: „Моето семейство е настроено враждебно към вас, трябва да бягаме!“ А той започнал да я успокоява: „Защо да предизвикваме скандал и да съсипвате бъдещето си? Няколко месеца търпение и ще се оженим със съгласието на родителите ви.“ Ласал не получил нито съгласието им, нито девойката. Нещо повече, годеникът й го убил на дуел. Възлюблената му го оплаквала, оплаквала, а след това се омъжила за убиеца… Кой знае, може би и на него съдбата му е предлагала такъв шанс — да избяга? От февруари до април 1936 г. Бухарин е в чужбина да купува архивни материали за Маркс и Енгелс. Още тогава усеща, че примката около шията му се затяга. Коба не обича да се шегува. Неговите шеги откарват човека на бесилото… Дали му е минавала мисълта да не се връща в родината по времето, когато е бил в Париж, съжалявал ли е за изпуснатия шанс, когато е било късно вече? Никой не знае. Обаче целият му живот е такъв, че, както казва Робеспиер, влизайки в гроба, можел е да добие безсмъртие само в отечеството си.