Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Ленинград. По нареждане на агентите на гестапо в системата на «Лененерго» — систематични злополуки с осакатявания на работници. Осъдени на разстрел — 10 души…“ 505 505 Архив военной коллегии Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.319, л.10-35.

Дълги са тип списъци. Накрая, преди подписа „В. Улрих“ — лаконична добавка: „Всички присъди са приведени в изпълнение.“ Често върху тези чудовищни сборни сведения в единия ъгъл има надраскана набързо забележка: „Доложено на другаря Сталин. Поскрьобишев.“

След шумните политически процеси през януари и юни 1937 г. и през март 1938 г. тези масови трагедии стават обикновено явление в периода 1937–1938 г. Сталин е уверен, че сега на всички е станало ясно кой пречи на още по-бързото движение напред, кой „продава“ родината, кой готви „убийство на Сталин и неговото обкръжение“, кой изпълнява директивите на Троцки. Политическите процеси в Москва стават своеобразни детонатори на експлозиите от насилие в страната, на масов терор по отношение не само на потенциалните противници по Сталин, но в повечето случаи и просто спрямо случайни хора, особено спрямо ръководители, в чиито предприятия или учреждения са станали някакви произшествия — пожари, експлозии, срутвания, аварии и т.н. Някъде към края на 1937 г. размахът на репресиите като че ли се изплъзва от всякакъв контрол. В много народни комисариати и други ведомства доносът е начин за оцеляване. Цялата тази буря е последица от първите големи политически процеси, образувани въз основа на личното решение на Сталин и одобрени от свитата му.

Поразява ледената безчувственост и безграничната жестокост, с които „вождът“ неизменно дава съгласието си за премахване на обвинените. Докладват му за отделни лица, за групи, представят му огромни списъци. В архива на Сталин само веднъж срещнах документ, който в известна степен говори за „милосърдието на «вожда»“:

„До др. Сталин Й. В.

Към прокуратурата се обърна жената на Куклин А. С., осъден на 18 януари 1936 г. на 10 години лишаване от свобода. Куклин излежава наказанието в Бутирския затвор. При медицинското освидетелстване на 7 януари т.г. е установено, че Куклин е болен от злокачествен тумор в хранопровода. Положението му е признато за безнадеждно.

Моля указанията Ви.

По-надолу е решението: „Дадено е указание от др. Сталин на др. Улрих за предсрочно освобождаване. А. Вишински“ 506 506 Архив военной коллегии Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.315, л.61. Да не би пък през 1936 г. Сталин да не е още „узрял“? Не вярвам, ръката му нито веднъж не трепва, не се разбунтува съвестта му, когато става дума за хора, които познава отблизо. Санкционира разстрела на А. Назаретян, бившия му помощник; на Н. Горбунов — бивш секретар на Ленин; на А. Енукидзе, негов личен приятел и бивш секретар на Централния изпълнителен комитет; на А. Косарьов, за когото навремето си казвал, че това е един „истински предводител на младежта“; пя Я. Стен, „учителя си по философия“; на А. Солц, негов другар в нелегалната работа; на С. Урицки, известен разузнавач, когото „вождът“ високо ценял; на Л. Карахан, бивш заместник народен комисар на външните работи, когото сочел за пример на другите: на Я. Агранов, чекист, с когото бил навремето си в приятелски отношения; на А. Бубнов, заедно с когото в годините на гражданската война е изпълнявал поръченията на Ленин; на И. Варейкис, „здрав болшевик“ по оценката на самия „вожд“; съгласил се е да бъде арестуван Г. Бройдо, бивш негов заместник в Народния комисариат по въпросите на националностите в РСФСР…

Прелиствайки многобройните списъци на осъдените, Сталин, при неговата феноменална памет, сигурно често си е казвал, че познава лично тия хора. Той би могъл да каже по нещо за всеки от тях, да си спомни за него, да го характеризира. Ето ги секретарите на областния комитет, който неведнъж са идвали в кабинета му: И. Варейкис. П. Кабаков. П. Смородин. Б. Шеболдаев, Е. Прамнек, Я. Сойфер, Л. Картвелишвили, Б. Калмиков, К. Хавкин… А ето и партийни работници, които е познавал добре не само той, познавали ги и в републиките — Б. Тикало, С. Ефендиев, М. Кулиев, М. Нариманов, Г. Султанов, М. Кахиани, Н. Лакоба, А. Ханджян, С. Нурпеисов, А. Икрамов, Ф. Ходжаев… Или учените, с много от които е имал лични контакти — Ю. Стеклов, В. Сорин, М. Фуршик, И. Лупол. А. Гастев, М. Вавилов, Г. Надсон, А. Свечин… Голям брой познати имена е срещал и в списъците на писателите, на културните дейци — Б. Пилняк, Б. Ясенски, О. Манделщам, А. Весьолий, Н. Клюев, А. Воронски, Е. Черенц, Ю. Таубин, Г. Табидзе, С. Сейфулин… Когато е чел списъците на сътрудниците от Коминтерна, сигурно му се е счувал шумът в залата; където протича последният конгрес, виждал е лицата на Бела Кун, П. Лапински, Ф. Табор, А. Варски. Я. Анвелт, Я. Ленцманис, О. Рястас, Ф. Бошкович, Ф. Шултке. Р. Хитаров… А безкрайните списъци на военните — толкова са му познати всички имена и презимена! Хиляди имена и презимена!… Хиляди живи човешки същества, всяко със своя съдба, свои надежди, грижи и слабости. Хора, които са го славели и са били готови да изпълнят всяка негова заповед. Много от тях ще успеят да му напишат последното си писмо. И много от тези писма той ще прочете. Но нищо вече няма да се промени. Човекът с желязното презиме не знае ни милост, ни състрадание, ни другарство или чувство за чест. Той като че ли и съвестта смята за химера. Във всеки случай тя никога не му „пречи“. Достатъчно е да напише с молив няколко букви в ъгълчето на списъка или просто да подхвърли на Поскрьобишев „Съгласен съм“. И край. Това означава, че всички тия хора, ако не днес, утре ще прекрачат слога, от който няма връщане. А скоро Вишински и Улрих заедно с Ежов така ще регулират наказателната машина, че на него ще му остане само да се запознава със сухите цифри на зловещата статистика. Но има здрави нерви още от детските си години.