Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

След половинчасов размисъл в съседната стая великият княз влезе, спря по средата на стаята и каза: «При тези условия не мога да приема престола, защото…»

Той не се доизказал, защото… заплакал. Така мелодраматично прекъснала династичната линия на Романовите. Изхълцвайки през сълзи заедно с царя еднодневка, Шулгин добавя със злъчен сарказъм:

«Русия сега не е монархия, но не е и република… Държавно формирование без име. А всичко започна с еврейския погром и свърши с разгрома на тристагодишната династия…»“ 42 42 Цит. по: Февральская революция, с.131.

Патетиката на Шулгин не е просто тъга по миналото. „Предишните“ още много ще направят, за да изплуват на повърхността Краснов, Корнилов, Врангел, за да се появят доброволческата армия и многобройните войски на интервентите. В своите „Очерци за руските размирици“ А. И. Деникин си спомня, че такива монархисти като генерал Кримов предлагали „да се разчисти Петроград със силата на оръжието и, разбира се, с проливане на кръв“. Жалко, въздиша Деникин, че не се вслушахме навреме в тия съвети: „Твърде дълго се унасяхме по великденските камбани, вместо да бием веднага тревога.“ 43 43 Пак там, с.153. Но последните два февруарски дни на 1917 г. убиват и малките им надежди да спрат революцията. Генерал Хабалов загубва окончателно властта си над частите, проагитирани от болшевиките. През нощта на 28 февруари министрите от последното царско правителство се озовават зад стените на Петропавловската крепост като арестанти. Февруарската буржоазнодемократична революция в Русия побеждава. Започва прологът на Великия Октомври.

… В далечните покрайнини хиляди политически заточеници, още преди да бъдат получени официалните документи, се готвят да заминат за Петроград, Москва, Киев, Одеса, Тифлис, Баку и другите революционни центрове. Ако историята можеше да се издигне високо в небето, тя щеше да види с безстрастните си очи как от всички краища на необхватната Русия революционерите — тези жреци в „празненството на угнетените“ — се втурват към местата, където е пламнал факелът на освобождението. Сталин с група доскорошни заточеници, сдобил се с билет за третокласен вагон, се вглежда жадно в прелитащите край прозореца огромни заснежени сибирски пространства. И през ум не му минава, че след малко повече от десет години пак ще мине оттук, но не като неизвестен „черноработник в революцията“, а вече като вожд на партия, набираща бързо сили. Отскачайки по гарите за вряла вода, той не може и да предположи, че само след година, година и половина на тая земя, както някога в Бретан, Тулон и Вандея, ще избухнат кървави метежи. Още не знае какво го чака в Петроград, с какво конкретно ще се занимава, кои от ръководителите на партията ще срещне. Унинието и тъгата оставя на брега на окования в ледена броня Енисей. Скоро ще го повлече водовъртежът на социалните и политическите събития, ще го скрие отначало под вълните и пяната на революцията, а после неочаквано ще го изхвърли в самия й епицентър.

С приближаването на Урал и следващите гари заточениците (а такива има почти във всеки вагон) са шумно посрещани по пероните. На митингите се пее „Марсилезата“, произнасят се речи, всичко изглежда приказно. Говорят сладкодумният Каменее, енергичният Свердлов и други техни съмишленици. Сталин гледа мълчаливо това неочаквано опиянение. И кой знае защо, си повтаря прочетените неотдавна думи на Максимилиан Робеспиер: „Ако не се вдигне целият народ изведнъж, свободата ще загине…“ 44 44 Манфред, А. З. Великая французская революция. М., 1983, с.321. Ще се вдигне ли? Сталин не може да си отговори на този въпрос. Надява се, че Петроград ще изясни ситуацията.

В този момент вълната на буржоазната демокрация твърде много се надига. Дребната буржоазия, присъединявайки се ту към „олевелите“ капиталисти, ту към пролетариата, все по-силно разклаща лодката на държавността. Расте влечението към реформизъм. На вид главното е направено — самодържавието рухва. „Гигантската дребнобуржоазна вълна заля всичко — пише В. И. Ленин, — задуши съзнателния пролетариат не само с числеността си, но и идейно…“ 45 45 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.31, с.156. Гигантското социално махало се люшка от дясно на ляво и от ляво на дясно и отразява съвместното съществуване на две диктатури. Такова е изключителното своеобразие на момента, невместващо се в прокрустовото ложе на класическите схеми на буржоазнодемократичните революции. Политически израз на това уникално своеобразие става двувластието. На едно и също място, в Таврическия дворец, провеждат бурните си заседания два органа на властта. В едното крило на двореца заседава, по израза на Милюков, „играчката на властта“ — Временният комитет на Държавната дума. Тук тон дава „лявата“ буржоазия — кадетите 46 46 Кадети — конституционнодемократическа партия (наричаща се още партия на народната свобода), главна партия на либерално-монархическата буржоазия в Русия през 1905–1917 г. — Б.пр. . В другото крило се е настанил Петрорадският съвет като орган на революционната власт, ръководен от меншевиките Н. С. Чхеидзе и М. И. Скобелев и трудовика 47 47 Трудовик — член на „Трудовата група“, дребнобуржоазно течение в царска Русия. — Б.пр. А. Ф. Керенски. В състава на Изпълнителния комитет на съвета болшевиките са малцинство. И това не е случайно. Меншевиките, които и преди февруари се подвизават легално, използват активно възможностите си. А в редовете им са мнозина видни интелектуалци, пропагандатори и теоретици на научния социализъм. По това време Ленин, признатият вожд на болшевишката партия, е още в емиграция, а Бубнов, Дзержински, Муранов, Рудзутак, Орджоникидзе, Свердлов, Сталин, Стасова и други членове на партийното ръководство са на заточение, по затворите, в каторга.