Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Мрачният грузинец, макар и още от 1912 г. да е член на Централния комитет на партията, кооптиран в състава му на Пражката конференция на РСДРП(б), остава непопулярна личност сред заточените. Все пак завързва доста близки отношения с Каменев. На една фотография, направена в Монастирское, виждаме Сталин до него — до своя бъдещ съюзник, а после и противник. По характер Сталин е затворен и труднодостъпен. Надали ще се намери човек, пред когото да е открил с готовност душата си и да е имал с него тесни приятелски контакти. Не го е привличала пъстрата задруга от заточеници с техните очаквания, с обсъжданията на писмата и вестите, идващи отвън, със семейните им грижи, с многобройните спорове и проекти за безкласово общество, пълна справедливост и свещено равенство. Чужд му е бил, както казвали там, „аристократизмът на духа“; не току-така вече след Октомври ще нарече себе си „черноработник на революцията“. В очите на ония, които го познавали от по-рано, Сталин изглеждал само като боевик, конспиратор практик, но без голям полет на мисълта и фантазията.

Любимите книги на болшевиките от онова време са книгите за Великата френска буржоазна революция в края на XVIII век — за Парижката комуна, за 14 юли, Бастилията, Версай, Декларацията за правата на човека и гражданина, якобинците, клуба на корделиерите, Конвента, гилотинирането на Луи XVI и Мария-Антоанета, диктатурата, Робеспиер, Дантон, 9 термидор… В дългите зимни вечери под мъжделивите зайчета на свещта Сталин поглъща страница след страница омацаната донемайкъде книга „Политическа история на Френската революция“ от А. Олар, която Свердлов му дава. Вживявайки се в образите, в атмосферата, в нажежените страсти през онова отдавна отминало време, той за пръв път вниква в тайната на „онази“ революция. Дотогава не е чел почти нищо за нея. Революцията се изправя пред него ту като безмилостна фурия, ту като страшен социален ураган, помитащ всичко по пътя си. Сталин почти физически усеща трагичните последици от нерешителността на Робеспиер при разкриване на заговора. Не, той не би протакал, не би се колебал…

Докато Курейка държи заточениците, сковала ги сякаш в ледената си прегръдка, в Русия зреят невиждани дотогава събития. Безпощадният Молох вече трийсет месеца жъне кървавата си жътва от нивата на Първата световна война. Облените с тиня и кръв окопи, газовите атаки, замрелите сиви петна на войнишки фигури по бодливата тел са далече от Сталин. Но от редките съобщения той знае, че в страната рязко спада промишленото производство, надвисва глад, бързо расте недоволството на народните маси. Войната до краен предел изостря кризата в Руската империя. Назрява революционен взрив.

Буржоазията се надява да намери изход в монархическите рокади с опити да въведе демокрация от западен тип. Министерската въртележка само влошава положението на режима. За три години война се сменят четирима председатели на Министерския съвет, десетки други ръководители на държавните ведомства. А работите на фронта вървят все по-зле… На какво равнище е било ръководството на войските, може да се прецени по следния пример. Военният министър генерал А. А. Поливанов изпраща до царския дворец телеграма от фронта: „Уповавам се на непроходимите пространства, на непреодолимата кал и на милостта на божия угодник Николай, покровител на светата Рус.“

При цялата си посредственост Николай II дълго и доста изкусно лавира, търси компромиси, готов е да направи частични отстъпки на буржоазията, само и само да запази монархията. Но удря за нея съдбовният час. Председателят на последната Дума, лидерът на октябристите М. В. Родзянко, три седмици преди рухването на монархията казва на царя: „Около Вас, господарю, не е останал нито един сигурен и честен човек: всички по-добри са отстранени или са Ви напуснали, останали са само ония, които се ползвате лоша слава.“ Председателят на Думата убеждава, моли царя „да дари на народа конституция“, за да спаси престола си. 40 40 Цит. по: Февральская революция. М.-Л., 1926. с.59. Но вече нищо не може да го спаси.

Ние отново вървим към революция, пише В. И. Ленин, анализирайки политическата ситуация в страната, вслушвайки се внимателно от далечна Швейцария в нарастващия както по време на земетресение тътен на идващата революция. Първият и централен акт на февруарския пролог е събарянето на самодържавието. Заточените, между които е и Сталин, вярват във възможността за такъв крах, но не мислят, че той ще настъпи толкова скоро. Извлякъл поука от уроците на революцията през 1905 г., припомнил си подробностите от прочетената наскоро книга за Великата френска революция, Сталин разбира, че в най-близко време трябва да се случи онова, което оправдава самото им съществуване като професионални революционери.