Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

— Осъжда се практиката пленумите да се прегръщат в средство за парадни манифестации.

— Осъжда се практиката на груповщина при разпределянето на партийните сили.

— Осъжда се практиката на бездушно отношение към съдбата на отделни членове на партията… и т.н. 495 495 Пак там, вып. III.

На пръв поглед, трудно е да не се съгласим с основното съдържание на Сталиновите постулати, но бедата е там, че реално погледнато, тези декларации не са повлияли ни най-малко върху „съдбата на отделни членове на партията“, не предотвратяват и други нарушения на демократичните основи, върху които е изградена дейността на ВКП(б). Например два дни преди приемането на тези решения, задължаващи „да се осъжда практиката на бездушно отношение“, е решена съдбата на Бухарин и Риков, а един месец по-рано влиза в сила присъдата над Пятаков, Радек, Соколников и други „шпиони“ и „терористи“, но всъщност другари по партия. За Сталин става навик разминаването между думи и дела. Онова, което е предназначено за „широката публика“, изглежда почти без изключения повече или по-малко престижно, демократично, законно. А това, което става достояние на тесен кръг лица, се държи в строга тайна. Двойният морал, двойните стандарти, двояките подходи се превръщат в норма за създалата се около Сталин система на отношения. Това се проявява особено нагледно, когато се решава съдбата на Бухарин и Риков.

На февруарско-мартенския пленум от 1937 г., който одобрява курса към изостряне на борбата с „троцкистките шпиони и терористи“, е приета резолюция „по делото на Бухарин и Риков“, които до пленума все още са кандидат-членове на Централния комитет. За изработването на проект за постановление на пленума по този въпрос е създадена комисия под председателството на Микоян, в която влизат Андреев. Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов, Калинин, Ежов, Шкирятов, Крупска, Косиор, Ярославски, Жданов, Хрушчов, Якир, Берия, Ейхе, Багиров, Будьони, Чубар, Косарьов, Постишев, Гамарник и редица други членове на ЦК (всичко 36 души). 496 496 ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.577, л.5-15.

За заседанието на тази комисия Бухарин подготвя обстойна емоционална записка, в която отхвърля всички обвинения срещу него. Изпадналият в немилост теоретик написва и няколко писма до Сталин, в които се опитва да убеди „вожда“, че дадените против него „показания“ на група арестувани „народни врагове“ са инспирирани, че няма никакво отношение към терористичната, шпионската и всякаква друга подобна дейност. Бухарин успява да влезе на два-три пъти във връзка със Сталин по автоматичния телефон (който все още не е иззет от жилището му). Сталин го успокоява:

„Николай, стига с тия нерви: Ще си изясним нещата… Ние вярваме, че не си враг. Но щом Соколников, Астров, Куликов и други двуличници, които са признали вредителството си, «сочат» тебе, трябва спокойно да проучим въпроса… Успокой се!“ — „Как може дори да се помисли, че съм «помагач на терористични групи»!“ — избухва Бухарин. „Спокойно, Николай, спокойно. Ще си изясним нещата…“ — и Сталин окачва слушалката.

Комисията не изслушва обясненията на Бухарин и Риков. Главните „аргументи“ са същите: участниците в „паралелния троцкистки център“ потвърждават, че Бухарин, Риков и бъдещите им „едноутробни“ са знаели за вредителската и терористична дейност на „центъра“ и са му съдействали. Бухарин е отчаян, Риков се държи по-сдържано, разбирайки, че ги чака невъзвратимо съдбата на неотдавна разстреляните Зиновиев и Каменев, а след тях и Пятаков, Муралов, Дробнис, Шестов и други „долни изменници“. Именно такива епитети се вкарват в употреба, когато става въпрос за политически процеси. В знак на протест против чудовищно несправедливите обвинения Бухарин обявява гладна стачка.

Вечерта на 26 февруари, а после на 27 февруари сутринта Поскрьобишев звъни на Бухарин и му съобщава, че той и Риков трябва да се явят на пленума (макар да са все още кандидат-членове на Централния комитет, Бухарин и Риков не присъстват на всички заседания). Освен Уборевич и Акулов никой не им подава ръка. Започва заседанието на комисията на пленума по „въпроса“ за Бухарин и Риков. Още преди Ежов да докладва, Сталин подхвърля към залата: „Бухарин е обявил гладна стачка. Николай, ти на кого поставяш ултиматум, на Централния комитет ли? Поискай извинение от него!“ — „Но нали се каните да ме изключите от партията…“ — „Искай извинение от Централния комитет.“

Както често се случвало с него, Бухарин не издържа. В думите на Сталин му се мярват проблясъци на надежда. Обаче веднага разбира, че при разглеждането на неговия „въпрос“ за основа ще служат материалите от следствието, извършено от НКВД, а обясненията му — писмени и устни — ще се приемат само като опит „да заблуди партията“. Сега можем само да предполагаме какво са изпитали Бухарин и Риков пред стената не просто на неразбирането, а на предварително програмираната враждебност. Членовете на комисията разполагат с данни, които се опират на „доказателства“ и „показания“, получени от вече осъдените по непозволен начин.