Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин обаче си затваря очите пред факта, че Робеспиер както не ценял живота на ония, които изпращал на смърт, така не ценял и своя живот. Съветският диктатор винаги се е боял до смърт да не би да го убият. И поради това в основата на обвиненията, предявявани срещу много от нещастниците, е прочутият член 288 — „извършване на терористични актове, насочени против представители на съветската власт“. Когато човек прелиства томовете наказателни дела, добива впечатление (ако можем да вярваме в съдопроизводството през ония години), че хиляди и хиляди съветски граждани за нищо друго не са мислели, освен как да убият „вожда“ и цялата му свита. Сталин не иска да повтаря грешките на Великата френска революция. Неговият терор ще бъде безмилостен!

Макар терминът „народен враг“ да е употребяван и по-рано, след 1934 г. Сталин го изпълва с конкретно съдържание. Още в „поверителното писмо“, което Централният комитет на партията изпраща до републиканските и областните партийни организации на 29 юли 1936 г. и в което Сталин непосредствено „има пръст“, се подчертава, че народният враг е наглед обикновено „кротък и безобиден“, че прави всичко, „за да се вмъкне полека-лека в социализма“, че това са хора, които не искат социализъм, и колкото по-безнадеждно ще става положението им, толкова с по-голямо желание „ще прибягват до крайното средство“. 487 487 ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.1-3.

Както ми разказа А. А. Епишев, заместник-министър на Държавна сигурност от 1951 до 1953 г., на съвещанията Берия обичал да подчертава една мисъл, чието авторство приписвал на Сталин: „Народен враг е не само оня, който вреди, но и, оня, който се съмнява в правилността на партийната линия. А такива сред нас има още много и ние трябва да ги ликвидираме…“ В редките минути на откровеност пестеливият на приказки за себе си Епишев споделяше:

„С големи мъки успях да се откопча от вертепа на Берия. След няколкото ми молби да ме пусне отново на партийна работа Берия ми подхвърли зловещо:

«Не искаш да работиш с мене ли? Е добре де — както искаш…»

След няколко дни ме изпратиха в Одеса. Отново ме избраха, за първи секретар на областния комитет, а наскоро след това се отби при мене началникът на областното управление на. НКВД и ми предложи до утре да остана вкъщи. Знаех какво значи това — чака ме всеки момент арест… А ония, които работеха с него и се съмняваха в нещо, Берия смяташе не за «прости» врагове на народа. Спаси ме като по чудо щастливият случай — тъкмо тогава арестуваха Берия… «Народен враг» беше универсалният повод за «отбиране» на ония, които не отговаряха на Сталиновия стандарт.“

Мисля, че образният израз на Епишев обхваща достатъчно вярно същината на въпроса. Да, наистина, мнозина не са „отговаряли“ на „Сталиновия стандарт“. Повечето са обвинявани само в това, че „не отговарят“. И тъкмо затова Сталиновата концепция за „народен враг“, която, погледнато отвън, той като че ли взима от ръководителите на Великата френска революция, няма нищо общо с техните разбирания. Въвелият революционно-демократична диктатура Робеспиер е обявявал за врагове „притежателите на несправедливо придобито богатство и тираничната аристокрация“. А Сталин, ще подчертая още веднъж — всички, които дори потенциалноможели да не споделят възгледите му. Дори другомислието, дори подозрението за другомислие се е смятало за враждебно деяние. Никой, не се опълчва против единовластието му, но той чувства, че в душата си мнозина, особено от Лениновата „стара гвардия“, не одобряват неговия социализъм. Това е достатъчно за безгранично подозрителния и жесток диктатор да стигне до страшното си решение.

С помощта на идеологическия апарат Сталин постепенно създава в страната атмосфера на подозрителност, подготвя я за предстоящата кървава чистка.

Мнозинството от народа вярва, че се води борба на живот и смърт с ония, които не са се отказали от надеждата да върнат капитализма в нашата страна. Още през януари 1937 г. по вестниците се появяват уводни статии с пъстри заглавия: „Шпиони и убийци“, „Предават родината“, „Троцкист — вредител — диверсант — шпионин“, „Най-подли измежду подлите“, „Троцкистка шайка от реставратори на капитализма“… Непрекъснатият „масаж“ на общественото съзнание дава своите плодове — научавайки за низостта на ония, които толкова дълго се „замаскирали“, хората започват да негодуват.

Как е могло да се стигне дотам? Как са успели Сталин и свитата му да убедят партията и народа, че покрай тях гъмжи от врагове? Каква е била обосновката за истинското безумие в шпиономанията и похода срещу „вредителството“? На тези въпроси отговаря до голяма степен февруарско-мартенският пленум на ЦК на партията през 1937 г.