Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Мислел ли е Сталин, заседавайки в Политбюро редом до Зиновиев цели седем години (от 1919 г. до 1926 г.), че за него животът на Зиновиев (както и на милиони други) скоро нищо няма да струва? Можел ли е Зиновиев и в най-лошия си сън да предположи, обсъждайки с Ленин в Женева в навечерието на революцията положението в Русия, че ще дойде време и съвсем непознатият му заточеник, „партиен другар“, безпощадно ще решава дали да живее той, Григорий Евсеевич, или да умре в подземието на 25 август 1936 г.?

Сталин нищо не забравя. Той знае, че земният бог, в какъвто се е превърнал, няма право на никакво либерално състрадание. Големите дела искат и големи жертви, пълно очистване от вражеската гнусотия…

Сталин умее да се превъплъщава светкавично. В тишината на кабинета „единият“ Сталин подписва списъците за арести и разстрелвания, одобрява проекти за безчовечни присъди, на трибуната обаче, размахвайки ръка, сякаш сече глави, „другият“ Сталин уверява, че проектът на новата конституция „не се ограничава с фиксирането на формални права за гражданите, а пренася центъра на тежестта върху гарантирането на тези права…“ 481 481 О Конституции СССР. М., 1937, с.16-17. . Но може ли този човек действително да мисли за „гаранции“? Дали разбират това авторите на конституцията? А над нея работят Акулов, Бубнов, Бухарин, Гамарник, Криленко, Егоров, Тухачевски, Ейдеман, Уборевич, Якир и други видни партийни, военни и обществени дейци. Създавайки основния закон в държавата, който провъзгласява на думи социалистическо народовластие, те още не знаят, че въпреки провъзгласените права и гаранции съвсем скоро ще бъдат безмилостно избити. При единовластие на „господстваща личност“ никаква конституция не може никого да защити. Сталин отдавна се е поставил над всякакви закони, потъпква дори оная крехка, анемична, възникнала след Октомври демокрация, която се оказва в ноктите на неговия бюрократизъм. Почти по същото време прокурорът на СССР Вишински започва „да излъсква“ огромната си многочасова обвинителна реч за готвещия се втори открит съдебен процес по делото на „троцкистките заговорници“, която ще произнесе с патос на 28 януари 1937 г.

На милионите съветски граждани, които се гордеят искрено с „неспирния си летеж“ към икономическо и отбранително могъщество на страната и си пожелават един на друг щастие в новогодишната нощ, и през ум не им минава колко кървава ще се окаже настъпващата година. Кой може да предположи, че тъкмо юбилейната двадесета година на Великата октомврийска социалистическа революция ще стане епицентър на трагедията на съветския народ, връх на социалния цинизъм. Но именно натам са насочени необяснимите замисли на „вожда“, срамната и престъпна същност на единовластието на „господстващата личност“.

Колкото и да е парадоксално, за тази трагедия хората в Съветския съюз ще узнаят едва след почти две десетилетия. И то далече не напълно. А засега им предстои да се възмущават задружно, да негодуват и да проклинат „фашистките изчадия“, „шпионите“ и „терористите“. Дори такива личности като А. Фадеев, А. Толстой, П. Павленко, Н. Тихонов, Б. Ясенски и Л. Никулин в статията си „Шпиони и убийци“ 482 482 Правда, 24 января 1937. ще анатемосат ония, които по неволя са действащи лица в позорния и престъпен спектакъл. А „главният режисьор“ на тази „средновековна мистерия“ отново ще напомни на народа: още през януари 1933 г. казвах, че при определени условия „могат да се съживят и да се разшават разбитите групи от старите контрареволюционни партии на есерите, меншевиките и буржоазните националисти в центъра и покрайнините, могат да се съживят и да се разшават остатъците от контрареволюционните елементи измежду троцкистите и десните уклонисти“ 483 483 Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.212. . И ето, „разшавали се“!

На фона на успехите отделни аварии, пожари и злополуки — а такива има — миришат, разбира се, на „вредителство“. Нима той, Сталин, не предупреждаваше партията, че спотаилите се бивши опозиционери и присламчилите се от другите партии само чакат да удари техният час?!

За XVII партиен конгрес е издадена книгата „Каналът с името на Сталин“. Трийсет и шест съветски писатели под ръководството на М. Горки, Л. Авербах и С. Фирин възхваляват до небесата първия в историята опит да се превъзпитат „враговете на народа в негови приятели“. Това, пишат те, „е напълно успешен опит за масово превръщане на предишните врагове на пролетариата… на съветската общественост в квалифицирани представители на работническата класа и дори в ентусиазирани привърженици на държавно необходимия труд“. Ето още един пасаж: „Човешката суровина се обработва неизмеримо по-трудно от дървото, камъка и метала.“ „Герои“ на книгата са „бивши вредители“ — инженери, професори, учители и хиляди други интелектуалци (а не само кулаци, крадци и рецидивисти) — „превърнати“ в „съратници на пролетариата“. Престъплението на много от тях е само това, че са мислели иначе, а не като Сталин, на когото, както пишат авторите, били присъщи „отлично организиран талант на ръководител, проницателен ум на изключително голям теоретик, смелостта на талантлив стопанин, интуицията на истински революционер, който с голяма вещина борави със сложните качества на хората и насажда у тях най-добрите от тези качества, бори се безпощадно против ония, които пречат на челниците да достигат… висоти…“ 484 484 Канал имени Сталина („Беломоро-Балтийский канал имени Сталина. История строительства“). Под ред. М. Горького, Л. Авербаха, С. Фирина. М., 1934, с.12. А на Сталин пречат не толкова някакви си „качества“. Пречат му живи хора. Много хора. Страшно много хора.