Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин вижда, че въпреки движението напред много неща не вървят. Тъпче на едно място селското стопанство, макар 1936 г., предхождаща годината, отбелязана като епицентър на трагедията, да е плодородна. Страната преживява както и преди сериозни икономически и социални трудности. Изминали са толкова много години от революцията, а той все още призовава за ограничения в името на бъдещето, макар „да се живее вече по-добре, да се живее вече по-весело“. В живота на хората не са настъпили значителни подобрения. Ако сега каже, че за тези трудности са виновни вредителите, нима народът няма да повярва? Още повече като знае, че всички тия хора, бивши опозиционери, са с опетнена репутация. Кой не вижда, че има вредителство в народното стопанство и в държавния апарат? Нима в чужбина не се опитват да използват бившите опозиционери? Ами ето например белоемигрантският вестник „Русское слово“ направо пише, че против Сталин има опозиция не само в партията, но и в армията…

Мислите, а често направо и разсъжденията му веднага долавят Молотов, Каганович, Ежов и бързо издигащият се Маленков… Сталин не е Цезар и не носи одеждите на триумфатор, нито червени ботуши като царете на албаните. Външно устройваните му почести не достигат „човешките граници“, както при Юлий Цезар. Преди всичко затова, че често пъти се гуши във войнишкия си шинел, усещайки мислено невидимите погледи на потенциалните си недоброжелатели. Само пълното им отстраняване ще укрепи безвъзвратно положението му. Нужна е широкомащабна акция. Масиран удар по спотаилите се недоброжелатели, прикрили се противници и опозиционери — ето кое ще компенсира, мисли си Сталин, многото провали и грешки в икономическата му политика: ще ликвидира потенциалните си врагове. След войната Молотов притури: унищожавайки враговете си, Сталин гледаше далече напред — унищожи онези, които във войната с фашизма щяха да застанат на страната на Хитлер.

Сталин смята, че е настъпил дългоочакваният момент. От сега нататък никой, дори теоретично, дори мислено, никой не ще може да посегне на неговото цезарско единовластие. Трагедията наближава. Решението му се оформя зряло и окончателно, когато е далече от Москва, в Сочи, там именно може спокойно да обмисли пътищата за по-нататъшното укрепване на единовластието си. Макар да е прочел доста книги за деспоти, той все пак много неща още не знае. Ако би взел със себе си томчето на Гай Светоний, в което е описан деспотизмът на Тиберий, щял е да прочете следните редове: „Дотолкова му било противно угодничеството, че не пускал до носилката си никого от сенаторите нито за поздрав, нито по работа. Когато един бивш консул, молейки го за прошка, искал да се хвърли в краката му, той така отскочил назад, че се проснал по гръб. Дори когато в разговор или в пространна реч слушал ласкателства, незабавно прекъсвал говорещия, скастрял го и веднага го коригирал. Когато един се обърнал към него с «господарю», той тутакси предупредил повече да не го оскърбяват по този начин. Друг един нарекъл делата му «свещени» и казал, че се обръща към сената по негова заповед, той го поправил и го накарал да каже вместо «по негова заповед» «по негов съвет» и вместо «свещени» «важни».“ 474 474 Светоний, Гай. Жизнь двенадцати цезарей, с.118-119. Къде-къде по-напред е отишъл Сталин в сравнение с Тиберий! Но впрочем това „вождът“ не е можел да прецени, защото с никакъв Светоний не искал да си пълни главата…

На 25 септември 1936 г. той и Жданов (който на XVII конгрес на партията става секретар на ЦК и бързо спечелва доверието на Сталин) изпращат от Сочи до Молотов, Каганович и другите членове на Политбюро следната телеграма:

„Смятаме за абсолютно необходимо и неотложно др. Ежов да бъде назначен на поста народен комисар на вътрешните работи. Ягода несъмнено се показа явно неспособен да разобличи троцкистко-зиновиевския блок. ОГПУ изостава с четири години по този въпрос. Това се забелязва от всички партийни работници, повечето представители на НКВД.“

Сигналът е даден. Чудовищен, страшен сигнал. Надали някой е можел да предположи колко много „шпиони“, „вредители“, „диверсанти“, „терористи“ и просто „двуличници“ ще бъдат открити в нашето отечество тогава. Дори може да си помислим, че не те са живели сред нас, а ние сред тях! Но пеем. „Друга аз страна не зная, дето тъй свободно диша днес човек!“ Неотдавнашният процес против Зиновиев и Каменев вдъхва кураж у Сталин: та народът горещо поддържаше държавния обвинител! Съдът още не се е състоял, не са известни още обстоятелствата по делото, а печатът и радиото скандират в един глас: „Да изтребим гадовете!“, „Смърт на враговете!“, „Никаква пощада за двуличниците!“. Сталин разбира, че в много неща е успял — отнел е истината от народа, превърнал го е в тълпа, за която само той ще мисли занапред. Може да се приеме, не това престъпление на Сталин, а дълга е редицата на престъпленията му, е измежду най-тежките.