Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Тази сладникавост трябвало, както сигурно са си мислели авторите, да въздейства не толкова върху ума, колкото върху чувствата на хората. А че това е сладникава измислица, става ясно от следния факт. В архива (фонда на Й. В. Сталин) се пазят най-различни книжа и документи — от такива с историческо значение до записчици без никакво значение. Пазят се докладите, с които Сталин е излизал на партийните конгреси, и заедно с тях записки като „До др.др. Андреев, Молотов, Ворошилов. Време е да свършвате. Съкращавайте изказванията. В четири пленумът трябва да завърши. Й. Ст.“ А ето че на едно от заседанията на Политбюро в ръцете на Сталин се оказва брошурата „За дясната опасност в нашата партия“. Той слуша разсеяно изказванията и през цялото време драска небрежно с молива по корицата. Преписал съм следните думи:

„Сталин. Признава се. Учителят. За дясната опасност. За дясната опасност в нашата партия. Мухоловка. Частно съвещание. Токио. Учителят. Соколников. Работническо издателство «Прибой». Огън. Дискусия. Молотов.“ 473 473 ЦПА ММЛ, ф.538, оп.3, д.86, л.16.

По машиналните драскулки от края на 20-те години може да се направи само един определен извод: за Сталин борбата е всичко. Твърденията на Поскрьобишев и Двински, че Ленин е „в ума и сърцето“ на Сталин, не се потвърждават (за съжаление!) от механично написаните думи. А бих могъл да ви изброя доста такива драсканици.

Популярността на Сталин се превръща и в извратена форма на социална защита. Всеки, който не иска да си навлече излишни подозрения, гледа да не допуска „небрежност“ по отношение на лидера в публичните си изказвания и в разговорите си. Всяко, дори косвено „опетняване“ на ролята на вожда завършва трагично за непредпазливите. Както ми разказа социологът А. Фьодоров, в края на 40-те години в една машинно-тракторна станция край Витебск се случило следното. След като варосали канцеларията, решили да окачат отново портретите по стените. Един млад тракторист бутнал неволно портрета на Сталин, опрян на стената, и в желанието си да се задържи на крака, стъпил върху лицето на „вожда“. В стаята имало няколко души. Настанала мъчителна тишина. После майсторът направил остра бележка. Как точно са се развивали по-нататък събитията там, не зная, рече ми Фьодоров, но след три дни откарали момчето и то се върнало чак след XX конгрес на партията. Една от машинописките в редакцията на районния вестник допуснала грешка в словосъчетанието „Сталинский взорь“, като написала буквата „д“ („вздор“ — глупост). Повече нямала възможност да греши. Веднага изчезнала.

Ето защо някъде в невидимите пластове на неговата популярност, ако тя бъде потърсена в разреза на съществуващите отношения между хората, винаги ще открием страха. Невинаги и не от всички е осъзнавано това, но хората, които са знаели за репресиите, ония, които имали пострадали близки и познати, са „славели“ Сталин и са потулвали известни на тях факти. Затова популярността на „вожда“ се е крепяла не само върху дадени успехи, постигнати от народа, или върху усилията на пропагандата и манипулирането на общественото съзнание в угода на „най-великия измежду вождовете“, но и върху опасението (не всякога ясно осъзнато), че е възможно да последва реално наказание, ако бъдат изказани каквито и да било забележки или дори съмнения по негов адрес. Никак не е случайно, че популярността на „вожда“ разцъфтява най-пълно, когато разцъфтява и доносничеството като неизбежна последица от политиката на насаждане на всеобща подозрителност и шпиономания.

Естествено, неправилно ще е да смятаме, че абсолютно всички съветски граждани са обичали фанатично „вожда“ и че се е ползвал сред всички с неоспорима популярност. Не бива да се забравя, че в партията е имало значителна прослойка от комунисти с дореволюционен стаж, наричана често Лениновата гвардия. Тези хора са познавали историята на партията и реалния влог на всеки от партийните ръководители в Октомврийската революция не от „краткия курс“, редактиран от Сталин. Старите комунисти, поне повечето от тях, са чули за Сталин доста; време след октомврийските дни, пък и след годините на гражданската война; бъдещият генерален секретар, както казахме вече, е играел в тях второстепенни и третостепенни роли. Именно затова Сталин се отнася към старите комунисти с особено „пристрастие“. Той разбира, че тези хора, дори да не говорят открито против него, го оценяват потенциално другояче, не така, както той иска. И затова не са му никак нужни хората с революционно минало. Резултатът е известен: старата гвардия понася най-тежките загуби.