Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Всички се спогледахме. Колкото и да се опитвах, опирайки се на Ленин, да разясня на Каганович необходимостта от внасяне на научна теория в съзнанието на пролетариата, думите ми не стигаха до ума му… Гледайки ме подозрително, той претупа набързо семинара и повече не се и опита да се захване с воденето на такива непосилни за възможностите му занимания…“

Своя „авторитет“ Каганович изгражда с внезапни посещения (по поръчение на „вожда“) в едни или други области за „въвеждане на ред“. Появите му в Челябинската, Ивановската, Ярославската и в други областни партийни организации се съпътстват от същински погроми: сваляне на голям брой местни партийни работници и образуване на „дела“ против тях, които често завършват трагично. Сталин е доволен от „железния Лазар“, както често го нарича. Именно такива съратници са му нужни: невъзразяващи, фанатично предани, разбиращи намеренията му от половин дума.

А когато Каганович решава съдбите на хората на място, с никого не се съветва, а чисто и просто изпълнява инструкцията на Сталин: „Виж там нещата по-внимателно и решавай на място… Не се разнежвай…“ Документите безпристрастно свидетелстват, че често пъти, още преди да завърши следствието, Каганович лично съставял и редактирал проекти на присъди и внасял в подготвяните материали произволни изменения като например, че против него, против народния комисар, уж били готвени „терористични актове“. Сега вече е ясно с какво в края на краищата завършва всичко това.

И така, изминавайки предизвикващия учудване път от Москва до Туркестан и обратно, той скоро става завеждащ отдела в Централния комитет, през който минават основните назначения на войскови постове. През 1926 г. Каганович става кандидат-член на Политбюро. Тогава е на 33 години. Сталин бързо забелязва неговото усърдие, коравосърдечие и изключителна изпълнителност. Във връзка със сложната обстановка в Украйна по препоръка на генералния секретар Каганович възглавява партийната организация на републиката. Още тогава се слага началото на сложните му отношения с председателя на Съвета на народните комисари на Украйна Чубар, които в края на краищата се отразят по най-фатален начин върху съдбата на украинеца. Конфликтите на Каганович с другите ръководни работници от ЦК на КП(б)У не престават. През 1928 г. той се връща в Москва и става първи секретар на Московския градски и на областния комитет на партията. На XVI партиен конгрес е избран за член на Политбюро.

Влиянието на Каганович е особено силно през първата половина На 30-те години. Народният комисар на транспорта посещава многократно районите, където колективизацията се осъществява трудно, и веднага след неговия „десант“ нещата се ускоряват. Сталин не се интересува от методите, които използва „железният Лазар“. Жесток по природа и крайно груб, Каганович е типичен, нещо повече, класически представител на административно-бюрократичния апарат, захващащ се за всяка работа с особена социална безцеремонност. В резултат от неговите посещения в Северен Кавказ се увеличава потокът на „разкулачени“, откарвани на Север; в Московската област той без колебания сваля всеки, който не изпълнява директивите му; като последица от неговите абсолютно некомпетентни заключения няколко пиеси са забранени за московските сцени; като председател на Централната комисия по провеждането на партийната чистка „прочиства“ безпощадно; именно неговото име фигурира в центъра на загадъчния инцидент около изборите в ЦК на XVII конгрес на партията. Той е един от главните инициатори за унищожаването, под предлог да се реконструира Москва, на много исторически паметници, включително и на прочутия храм „Христос Спасителят“. С една дума, Каганович навсякъде си свършва работата. И Сталин оценява както трябва безграничното усърдие на съратника си — Каганович е един от първите наградени с току-що учредения орден „Ленин“.

Заедно със Сталин и с другите от обкръжението на „вожда“ Каганович носи немалка отговорност пред нашата история преди всичко за последователното широко насаждане и прилагане на бюрократични, административни и най-главното, насилствени методи в практиката на социалистическото строителство.

Дълголетието дава възможност да се удължи поменикътна спомените. А Каганович има за какво да си спомня: насилническото ръководство в Украйна; „победите“ над Постишев и Чубар; особената благосклонност на Сталин, когото дори неведнъж замества през 30-те години, когато „вождът“ заминава на юг; дружбата с Хрушчов; приносът в „реконструкцията“ на Москва, придружена от събарянето на Сухарьовата врата, разрушаването на Страстния манастир, сриването на Иверските врата и на много други „старорежимни“ постройки… Ако съвестта му заговори, може да преживее отново деянията си, този път страдайки. Но ако тя се е вкоравила още преди няколко десетки години, паметта му ще може да възстанови в неговото съзнание само проблясъци на неми черно-бели кадри от миналото. Нищо не може да се промени. Всичко е вечно в своята непроменимост освен оценките, които хората са давали, дават и ще дават на миналото.