Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Молотов е твърде удобен за Сталин — човек, който от половин дума разбира намерението на „вожда“ и притежава колосална работоспособност. Сталин неведнъж отбелязва пред другите членове на Политбюро голямото усърдие на Молотов. Когато през март 1940 г. Молотов навършва петдесет години, Сталин нарежда град Перм да се преименува в Молотов, макар че по картата на страната вече се броят десетки градове, населени места, колхози и совхози с това име…

През 30-те години около Сталин вече не остават теоретици. Най-големият „теоретик“, естествено, е самият той. Но понякога дотолкова се умилостивява, че дава възможност и на някои от своите сподвижници, преди всичко на Молотов, да се проявят в теоретичните „откривателства“. В едно от писмата си Адоратски моли Сталин да напише за подготвяната от Комунистическата академия „Философска енциклопедия“ статия за стратегията и тактиката на ленинизма. Сталин слага върху писмото резолюция:

„До др. Адор.-ски

Страшно съм зает с практически въпроси и никак не мога да изпълня молбата Ви. Опитайте с Молотов: той е в отпуска: и е възможно да намери свободно време.

С ком. поздр.

Разбира се, Молотов не е теоретик, но на фона на Ворошилов, Каганович, Андреев и някои други е по за предпочитане. Когато Бухарин вече го няма, единственият „тълкувател“ и: „генератор на идеи“ се оказва самият „вожд“. Не току-тъй 30-те и 40-те години са извънредно бедни на прозрения и открития в областта на обществознанието. Просто е невъзможно да ги има. И никак не е чудно, че на този фон и Молотов може да се похвали като „теоретик“.

Зад външната му невъзмутимост, изключително самообладание, непроницаемост и строго официална коректност се спотаява силна злобна воля, по която не се различава нито на йота от своя патрон. Чърчил, който няколко пъти се среща с Молотов, го характеризира така в своите мемоари: „Неговата приличаща на гюлле глава, черните му мустаци и будни очи, каменното му лице, обиграният му език и маниерът му да се държи невъзмутимо бяха подходящ израз на качествата и ловкостта му… Неговата като сибирска зима усмивка, внимателно претеглените и често пъти разумни думи, маниерът му да се държи приветливо го правеха идеално оръдие на съветската политика в бълващия смърт свят.“ 439 439 Черчилль, У. Вторая мировая война. Т.1. Нью-Йорк, 1954, с.387-388. Това казва един негов политически недоброжелател, отбелязвайки у Молотов фанатичната му привързаност към работата. Със същата всеотдайност той поддържа Сталин по всички въпроси и от вътрешната политика. В сянката на „вожда“ той е едва ли не най-влиятелният и безпрекословен изпълнител на волята му. Без такива изпълнители култовата вождовщина, съвременното цезарство надали щеше да е възможно.

По усърдието си едва ли отстъпва на Молотов и един друг съратник на Сталин — Лазар Мойсеевич Каганович. Той съща е дълголетник. През ноември 1988 г. отбелязва 95-годишнината си в жилището си на „Фрунзенская набережная“ в Москва и сигурно възнамерява да доживее стогодишнината си, което Молотов не успя да направи.

С. И. Сьомин, който е работел след войната при члена на Политбюро академик Н. А. Вознесенски, ми разказваше: „Спомням си, отидох при Каганович с някакви книжа (той възглавяваше тогава и Военнопромишлената комисия), обут с нови ботуши. Каганович взе книжата, погледна ме и погледът му се спря на ботушите ми.

— Събуй ги! — изкомандва Сталиновият народен комисар.

— Защо? — заекнах аз, без нищо да разбирам.

— По-бързо ги събувай… — не поиска да ми обясни Каганович.

Взел в ръцете си моите още неразтъпкани ботуши, народният комисар дълго ги въртя, пъхаше ръка в кончовите и като ги хвърли накрая на пода, отсече с доволен глас:

— Хубави ботуши. — А после допълни: — Ами нали съм бил обущар…“

Кой знае, ако си е бил останал завинаги обущар, може би е щял да запази доброто си име. Наистина, тогава едва ли някой би си спомнял за него. Но своя избор — вече не професионален, а политически — Каганович прави още през 1911 година, като влиза в партията на болшевиките по примера на своя по-голям брат. Оказал се през 1918 г. в Москва, Каганович, тогава сътрудник на Общоруската колегия за организирането на Червената армия, се запознава със Сталин. През 1920 г. Лазар Каганович е командирован в Туркестан. Но когато става генерален секретар, Сталин извиква Каганович от Средна Азия и го поставя начело на Организационно-инструкторския отдел при Централния комитет. Така слабообразованият, но изключително напиращ нагоре и крайно изпълнителен функционер започва бързо да се изкачва по партийната и държавната стълба.