Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин е разбирал, че всяка децентрализация, всяко повишаване на ролята на държавните органи, всяко издигане на значението на обществените организации неизбежно ще доведе, рано или късно, до идейна и политическа криза на самата концепция за култовата вождовщина. За него е било просто необходимо да държи общественото съзнание в стегите на примитивния догматизъм, подхранвайки го най-вече със своите „трудове“. Насажданите в ония времена митове и щампи нанесоха огромни щети на културата, чийто най-важен елемент е общественото съзнание. Главният от тези митове беше „непогрешимостта, мъдростта и прозорливостта на всепобеждаващия вожд“, както е наричан Сталин в официалните издания. Хората вярвали, когато четели такива редове: „На Мавзолея на Ленин, обкръжен от най-близките си съратници — Молотов, Каганович, Ворошилов, Калинин и Орджоникидзе, — стоеше Сталин със сив войнишки шинел. Спокойните му очи гледаха замислено стотиците хиляди пролетарии, минаващи покрай Лениновия саркофаг с уверената стъпка на челен отряд на бъдещите победители на капиталистическия свят… Към стегнатата, спокойна като канара фигура на нашия вожд се носеха вълни от любов и доверие, носеха се вълни от увереност, че там, на Мавзолея на Ленин, се е събрал щабът на бъдещата победоносна световна революция.“ 431 431 ЦПА ИМЛ, ф.326, оп.1, д.113. Тези редове написва през 1934 г. Карл Радек.

Да, народът е вярвал на такива думи. Хората с надежда са поглъщали станалите вече не толкова чести статии и речи на Сталин, очите им по навик се плъзгали по безбройните му портрети. От ученическите си години са знаели: „Сталин мисли за нас.“ Това не само е „възпитавало“ младите. Непрекъснатият психологичен „масаж“ на съзнанието им водел до израждане на кадрите. Занапред ще се издигат само ония, които са готови да се съгласяват и с най-абсурдните постулати, изводи и решения, ако в тях прозира името на Сталин. Едва ли А. И. Микоян е вярвал на собствените си думи от доклада, посветен на 20-годишнината (1937 г.) на ВЧК-ОГПУ-НКВД: „Учете се от другаря Ежов на сталински стил на работа, както той се учеше и се учи от другаря Сталин!“ 432 432 Правда, 21 декабря, 1937. Но така са били длъжни да говорят всички, които заемат дори и най-най-ниския пост. Пък из не е било задължително да заемат какъвто и да е пост. Повечето са вярвали в такива заклинания. А и който не вярвал, ще не ще, пак ги произнасял. Твърде малко хора се опитвали да използват опасния за тях, едва доловим в ония времена шанс на съвестта, изразяващ се в принципно несъгласие с култовата вождовщина. Страната живеела, изграждала се, развивала се, макар на народа да било втълпявано, че всичко това се дължи на „великия вожд“. Е. Евтушенко в стихотворението си „Страх“ казва:

Трудно е да се рисуват портрети на отишли си люде. Силуетът на личността е като сянка върху екрана на историята. Документи, писма, снимки, спомени на ония, които са познавали Сталин лично. Днес повечето от тях са над осемдесетте. Когато човек слуша тихите им гласове, все едно че гледа през бинокъл, но обърнат обратно… Всичко се вижда не само умалено, а и отдалеченоот увеличаващата се с времето историческа, дистанция. Всеки такъв разказ за „великия вожд“ се придружава непременно от попътно описание и на ония, които сякаш се крият в сянката му. Когато е бил жив, малко се е знаело за тях. Не защото някои негови съратници само се мяркат в сянката, му и изчезват — Г. Я. Соколников, Н. А. Угланов, С. И. Сирцов, В. Я. Чубар, К. Я. Бауман, Р. И. Ейхе и много други, — но и защото „вождът“ обича тайната. Никога в нашата страна през цялата й история не са скривани толкова строго въпросите от „поверително“ естество, както във времената на единовластието. Освен десетина-петнайсет оскъдни редчета в енциклопедиите на гражданите не се е полагало да знаят нещо повече за хората от най-близкото обкръжение на Сталин.

След XVII конгрес на ВКП(б) от ония, които десет години по-рано, на XIII партиен конгрес, образуват ядрото на партийното ръководство, в състава на Политбюро остава само Сталин. Бурите на междуособиците помитат другите от политическата арена. На Сталин му е тясно и неудобно с тях. Та нали го познават от всички страни — твърд и колеблив, настъпателен и безпомощен, симпатичен и жалък. Знаели са, че революцията е имала само един вожд — Ленин, че Сталин в най-добрия случай е играел третостепенни и четвъртостепенни роли. Знаели са, че почти във всичко друго освен във волята Сталин е отстъпвал на мнозина. Тясно му било на капитанското мостче с Троцки, който го смятал за „посредственост“; с Бухарин, който го нарича „източен деспот“; с Риков, който никога и никого не тачел освен Ленин; със Зиновиев, който смятал, че трябва да бъде признат за естествен наследник на Ленин; с Каменев, който мислел почти същото като своя най-близък приятел. Те бързо се оказали непотребни в неговите очи не само защото, както е прието да се смята, се хвърляли постоянно от една „опозиция“ към друг „уклон“, но и защото не са можели, пък и не са искали, да „видят“ в него вожда. Когато четял избраните произведения на Бонапарт, Сталин сигурно е задържал повечко погледа си върху следните редове: след превземането на Тулон през 1794 г. Дюгомие, началникът на Наполеон; представя храбрия офицер за чин бригаден генерал, като в препоръката си до Комитета за обществено спасение отбелязва: „Наградете и издигнете този младеж, защото, ако вие не направите това, той сам ще се издигне.“ 433 433 Наполеон. Избранные произведения. Т.1. М., 1941, с.20. Сталин е можел „сам да се издигне“ само при друг състав на обкръжение. Нужни са му били другисъратници.