Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Нашият народ никога не е бил беден на таланти и светли умове. При демократичното избиране на ръководителите най-отговорните постове трябва да бъдат заемани от хора, достойни за историческо признание — не само от партийни работници, както често става, но и от големи учени, организатори на производството. Без да се страхуваме, че ще изпаднем в грешка, можем да кажем, че всичко, което наричаме свенливо прояви на „субективизма“ и години на застой, в края на краищата не е нищо друго освен последица от култовата вождовщина, от съвременното цезарство.

Именно формалната демокрация е причина партията още през 30-те години да стане главен инструмент на Сталиновото единовластие. И когато на февруарско-мартенския пленум през 1937 г. Жданов поставя в предпазлива форма въпроса за „нежелателната подмяна“ на стопанските органи от партийните органи, Сталин обобщава накрая обсъждането на доклада „Относно подготовката на партийните организации за избиране на Върховен съвет на СССР“, без да пропусне недвусмислено и твърдо да подчертае: „Политиката не бива да се отделя от стопанската дейност. Партийните организации трябва да се занимават, както и досега, съвсем отблизо със стопанските въпроси.“ 430 430 ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.612, л.1.

Това според Сталин означава непосредствено, пряко да заменят съветите, принизени до второстепенен придатък на партийната власт.

Култът и народът, култът и социализмът са несъвместими, макар че в миналото тъкмо симбиозата на тези елементи създава чудовищния облик на Сталиновото цезарство. За Сталин винаги е необходимо равенството на всички в бедността, в мисленето и мълчанието; за него са изключително важни готовността на всеки да откликне на лозунгите и призивите, способността да се „донесе“, да се „съобщи“ в по-горните органи. В моя архив има няколко десетки писма (не, не до мене) до по-горните органи с настояване да ми се „забрани“ да пиша за Сталин, да бъда „наказан“, „спрян“, „разжалван“ и т.н. Днес тия хора освен съжаление не събуждат нищо друго у мене. Но в миналото такива „сигнали“ са изпращали в гроба хиляди честни хора. Защото без доносничество цезарството не може да съществува.

Цезарството създава гаранции не на народовластието, а на „господстващата личност“. Именно затова нито в конституцията, нито в партийния устав са посочени прерогативите на генералния секретар, взаимоотношенията му с държавните институции. А това спомага, което е и желанието на Сталин, за одържавяванетона партията, за превръщането й в апарат, в механизъм на властта, а не обществено-политическото обединяване на хора, привърженици на определена система от ценности и идеи. Истинската демокрация, главен гарант за недопускане на единовластие, се изразява в усъвършенстване на съветския парламентаризъм, в повишаване на ролята на съветите, в отчитане на изпълнителните органи пред народа, в периодична подмяна на кадрите, заемащи изборни длъжности. Днес, когато в нашата страна се извършват, макар и трудно, положителни преобразования, мнозина смятат, че след всичко, което знаем за Сталин, в бъдеще култът е просто невъзможен. Мисля, че не е така. Култът към личността може да има най-различни форми и прояви. И съвсем не е задължителна само цезарската, диктаторската форма, както във времената на Сталин. По мое мнение всичко може да тръгне другояче, дори и да е обвито с „хуманистична“ опаковка, ако не създадем точна и ясна система от правови, политически, икономически и нравствени гаранции. Като се започне от най-съществените мерки — максимална степен на широко влияние на гражданите върху процеса на избирането и на издигането на ръководителите, които ще заемат най-отговорните длъжности — и се завърши с „дребните неща“ — широка гласност при назначаването на министрите, помощниците, референтите, които играят огромна роля в хода на взимането на решения. Хората трябва да знаят и за тях. Мисля, че например онзи, който пръв е предложил неизвестно кога градът с поетичното чудесно име Набережние Челни („Крайбрежни члънове“, ладийки — б.пр. ) да се преименува в град Брежнев, „заслужава“ народът да си каже мнението за самия него. Колко много подобни безнравствени и нелепи предложения са приемани, а действителните им автори са оставали завинаги в сянка! Не бива да се постъпва както във времената на Цезар: всички положителни, сполучливи решения да се приписват на него, а всички съмнителни и неуместни — на всеки друг, но не и на „вожда“.