Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

След XVII конгрес на партията на трибуната на Мавзолея, в президиумите на събранията и около масата на Политбюро със Сталин са нови лица: А. А. Андреев, С. М. Киров, С. В. Косиор, В. В. Куйбишев, В. М. Молотов, Г. К. Орджоникидзе, а също така А. И. Микоян, Г. И. Петровски, П П. Постишев, Я. Е. Рудзутак, В. Я. Чубар, по-късно — А. А. Жданов, Р. И. Ейхе. Между тях той бърже отделя „ядрото“ — Молотов, Каганович, Ворошилов. Скоро обаче сред членовете и кандидат-членовете на Политбюро се появяват зеещи празноти — от ръката на убиец пада Киров, много скоро умира Куйбишев, самоубива се Орджоникидзе, извадени са от състава и стават жертви на репресиите Косиор, Постишев, Рудзутак, Чубар. Ейхе… Пред очите на шестима членове на Политбюро и един кандидат-член се разиграва от 1937 до 1939 г. едва ли не най-зловещата сцена в нашата история. Тия хора не са били само очевидци и свидетели. Всички те, особено Сталин в обкръжението на най-близката му „тройка“, са преки участници в трагедията. На нито един от тях не достига мъжество да прочете, не, да изкрещи на „вожда“ думите от Гьотевия „Фауст“:

Но пред Сталин не е имало империя, а първата социалистическа държава на работниците и селяните, за пръв път взели властта и… връчили я в ръцете на „великия вожд“. Никой от обкръжението не му попречва, никой нищо не прави, за да бъде спряно беззаконието. Никой не се опитва да използва шанса на съвестта си. Е тогава, що за хора са били тия около Сталин? Ще успеем ли да ги видим какви са в полумрака на сянката, хвърлена от „вожда“?

Не много отдавна, до пролетта на 1986 г., във вилното селище Жуковка край Москва човек можеше да срещне старец с високо чело и винаги с пенсне, разхождащ се бавно по алеята край вилите. Почуквайки лекичко с елегантното си бастунче, той внимателно се вглеждаше в редките минувачи с избелелите си кафеникави очи. Износеният му мъхест балтон, старовремските му, раздули се вече чепици и угасналият му поглед говореха, че разхождащият се старец е някакъв много видял и много преживял човек. Но надали би могъл някой да каже, че е минал вече деветдесет и шестте години и че не е кой да е, а бившият председател на Съвета на народните комисари, бившият член на Политбюро, бившият народен комисар на външните работи и един от най-близките съратници на Сталин Вячеслав Михайлович Молотов. Още при Ленин този дълголетник става секретар на Централния комитет на партията и кандидат-член на Политбюро. И макар че историята е запазила редица неодобрителни забележки на Владимир Илич за стила на работа на Молотов в Секретариата (например, че развъждал „под носа си най-безсрамен и най-глупав бюрократизъм“ 434 434 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.44, с.379. ), той е един от ония последни мохикани, които са работили с Ленин преди много години. Само по себе си това е уникално явление — да срещнеш в средата на 80-те години човек, който е влизал в състава на Централния комитет, възглавяван от Ленин! Срещалият се много пъти с Молотов поет Ф. Чуев притежава многобройни документални свидетелства за този най-близък съратник на Сталин. „Беше скромен, точен и пестелив. Следеше нищо да не се похаби, лампите в другите стаи да не светят напразно. Когато на 8 ноември 1986 г. умря — записал е Чуев, — и отвориха завещанието му, в плика бе спестовната му книжка — 500 рубли за погребението му…“

Да, този човек е работил с Троцки и Бухарин, с Риков и Зиновиев; седял е с часове на масата за преговори с Хитлер и Рибентроп; познавали са го Чърчил, Рузвелт и Труман. Той е един от „архитектите“ на пакта за ненападение и договора за дружба и за границата с Германия. Все още мнозина в Съветския съюз помнят драматичните думи на Молотов, произнесени от него (а не от Сталин!) на 22 юни 1941 г. по обяд: „Нашето дело е справедливо. Врагът ще бъде разбит. Победата ще бъде наша.“ (Днес ние с положителност знаем, че Сталин е бил зашеметен от катастрофалното начало на войната. До последния момент у него мъждукала в дълбините на душата му искрицата надежда, че войната може да бъде избегната или поне началото й да бъде отдалечено. Доверяващият се уж не на интуицията си, а само на фактите Сталин се оказва в плен на едно мимолетно предположение. По-точно — на желанието си. И толкова силно е потресен, че се отказва да говори на народа и възлага на „дясната си ръка“ Молотов да прочете обръщението. Както и да го убеждават членовете на Политбюро, не е в състояние да направи това. Не успява да дойде на себе си от шока и депресията. Решава да произнесе реч, когато, както се надявал, нападението ще бъде отбито. Дори и не предполагал каква катастрофа е надвиснала!)