Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Върху многото документи, които преглежда, Сталин поставя обикновено резолюциите „Съгласен“, „За“, „Може“, а понякога изпраща отделни документи на своите съратници, за да си изясни мнението им. Но най-често гледната точка на другите не означава нищо за него. Например през април 1936 г. Пятаков написва писмо до Сталин с молба да разреши издигането на стратостата СО-35-1 „при благоприятна метеорологична обстановка“.

Върху документа Сталин пише, т.е. иска съвет:

„Др. Ворошилов,

Какво да правим?

Ворошилов отговаря:

„До др. Сталин. Смятам, че може да се разреши.

Още по-надолу върху този документ следва категоричното:

„Аз съм против.

Тази безапелационност в заключенията, която отхвърля без всякакви аргументи мнението на другите и оставя в сила само собственото мнение, създава постепенно обстановка, при която мнозина членове и кандидат-членове на Политбюро се стремят да налучкат решенията на Сталин. На някои това им идело отръки, особено на Берия.

Въпреки че Сталин продължава публично да подчертава значението на колективността в работата на Централния комитет, още в средата на 30-те години никой не може да изрази публично несъгласието или поне съмнението си в правилността на Сталиновата политика. Колегиалността се превръща в автоматично колективно одобряване на решенията, изводите и становищата на „вожда“. Слага се началото на бюрократичния абсолютизъм.

Когато се запознавах с резултатите от многобройните поименни допитвания, задочно гласуване по един или друг въпрос, не срещнах нито единслучай, при който някой, макар и със заобикалки, да е поставил под съмнение явно погрешните, а понякога и престъпни предложения на Сталин. Но за това — в следващата глава. А тук искам да се върна още веднъж към мисълта, която няколко пъти вече споделях с вас: фактически никой от ръководството на Централния комитет не се и опитва даже да използва шанса на съвестта, дори да е последният му шанс. Никой не пожелава (или не е могъл) да възрази на Сталин, макар и в най-деликатна форма. Често пъти, намирайки се вече на границата, разделяща живота от небитието, мнозина се съгласяват покорно с мнението на „вожда“, дори и когато съзнават, че това няма да смекчи присъдата. А нали в състава на Централния комитет не е имало само хора, които знаят да клатят одобрително глава и които Сталин бърже издига.

Партийните документи от 30-те и 40-те години са убедителни — всеки въпрос се обсъжда въз основа на указанията и становищата на „вожда“. Формулирайки често пъти правилно стопанските, социалните и техническите проблеми, както и пътищата за решаването им, участниците в съвещанията, заседанията и пленумите непременно ги аргументират с „идеите“, „положенията“, „изводите“ на Сталин, изказани от него в различно време. След XVII конгрес и до смъртта на „вожда“ никой не може публично да „добави“ нещо или да „обогати“ по някакъв начин тезис, формулиран от генералния секретар. Фактически в партията се утвърждава принципът на догматичното единоначалие.

Още древните са забелязали, че абсолютната, неограничената с нищо власт може да се превърне в беда. В „Писмата“ на римския историк Салустий до Цезар четем следната мъдрост: „Никой няма да отстъпи властта си на друг по собствено желание. И колкото и да е бил добър и милостив оня, който стои на върха на могъществото, той винаги предизвиква опасения, че може да употреби властта си за лошо.“ Прозрението в тези думи е потвърждавано, за съжаление, от историята много и много пъти.

Сталин смята, че взаимоотношенията между партията и вожда трябва да бъдат отразени в масови, достъпни за всички комунисти и за народа издания. Такива са „Кратък курс по история на ВКП(б)“, издаден през 1938 г., и отпечатаната десет години по-късно кратка биография на „вожда“. В списание „Болшевик“ (1937, №9) Сталин публикува писмо до съставителите на учебника по история на ВКП(б). Главният акцент в „Историята“, пише Сталин, трябва да бъде поставен върху борбата на партията с фракциите и групировките, с антиболшевишките течения. И това не е без скрита мисъл, защото по този начин в епицентъра на историята на партията непременно ще се окаже той. Та нали именно той, Сталин, „разгроми“ Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, групировките и „уклоните“, които те възглавяват. С помощта на този прост методологичен подход — излагане на историята на партията преди всичко чрез борбата с „опозициите“ — на пръв план ще излезе техният победител — Сталин. Безспорно различни, но най-често не антиленински, а по-скоро антисталински групировки е имало в ония времена доста много и борбата с тях заема значително място във вътрешнопартийния живот. Историята на партията обаче не се свежда и не трябва да се свежда само до тази борба.