Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Още на III конгрес на партията, в далечната 1905 г., в доклада си „Относно участието на социалдемокрацията във временно революционно правителство“ Ленин казва: „Революционният народ се стреми към самодържавие на народа(разредката моя — Д.В. )… успешният преврат поради това не може да не бъде демократична диктатура на пролетариата и селяните.“ 387 387 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.10, с.123. Още в зората на века, много преди победата на социалистическата революция, Ленин допуска единствено „самодържавие на народа“ във формата на „демократична диктатура“. За Сталин сега всички тия овехтели думи за демокрация, за народно представителство, за колективен разум стават някак си изведнъж безинтересни, дори наивни. Та нима той не изразява интересите на народа? Нима иска нещо лично за себе си? Нима марксизмът отрича ролята на вождовете?… Едноличният „вожд“ придърпва всичко в ръцете си — мислите, политическата воля, социалния арбитраж. Обстановката заприличва на политическо самодържавие.

За засилването на бюрократичните тенденции в партията спомага специфичното разбиране на Сталин за партийно единство. Известно е, че през 20-те години по отношение на своята политика партията се сблъсква с твърде активното противодействие на отделни групи комунисти. Далеч не всички те са „врагове“. Често пъти особените възгледи и позиции, различаващи се от приетите, „курсовете“ и „платформите“ възникват от нестандартни оценки на ситуацията, от своеобразното разбиране на перспективите на движението, а понякога се появяват като резултат от особеностите в характера на отделни личности. Но днес, когато анализирам целия спектър на борбата на „опозицията“ и „групировките“, все повече се убеждавам, че едни от решаващите възли на разногласията и ожесточените схватки са били проблемите около избора на конкретните пътища за разширяването на демокрацията, за съотношението между вожд и партия, за ролята на масите в революционния процес, макар отчасти това да е замъглявано привидно от други мотиви и фрази. В много случаи „опозиционерите“ просто не са били съгласни с авторитарния режим, не са били готови за „единомислието“ като духовна униформа, към което винаги се е стремял Сталин. Ние, диалектиците, макар да знаем, че животът се движи напред от противоречията, въпреки това разглеждахме обикновено другомислието като враждебна проява. А може би тъкмо в другомислието е изразен стремежът да се намери по-добра алтернатива? Нима безмозъчното единомислие не развъжда догматици, безлични, равнодушни хора?

В ония години има, разбира се, и мнозина, които съзнателно поставят пред себе си цели извън рамките на програмните становища на партията. В повечето случаи те изповядват други идеали или имат други социални предпочитания. В обстановката на разруха, на външна империалистическа опасност, на увеличаване на различните опозиционни групировки по инициатива на Ленин на X конгрес на партията през март 1921 г. е приета важна резолюция. След доклада, изнесен от Владимир Илич, конгресът взима решение да бъдат разпуснати незабавно всички фракционни групировки. В резолюцията ясно се казва, че единството и сплотеността в редовете на партията, осигуряването на пълно доверие между членовете на партията и на една действително задружна работа, въплъщаваща на дело единството на волята сред авангарда на пролетариата, са наистина особено необходими в сегашния момент… 388 388 Вж. КПСС в резолюциях и решениях. Изд. 8-е. Т.2. М., 1970, с.218. Това становище изиграва голяма роля в сплотяването на партията. Но то не се обявява против другомислието, борбата на мнения, а против фракционните групи с политически платформи, несъвместими с програмите и уставните цели на партията.

Сталин често използва тази резолюция и нанася „удари“ по „опозициите“ и „уклоните“. В устата му думите „опозиция“ и „опозиционер“ придобиват постепенно определен смисъл, тъждествен с понятията „противник“, „враг“. По-късно всяко, дори частичното несъгласие с политиката на партията на отделни нейни ръководители „вождът“ ще тълкува еднозначно като „борба срещу партията“, „вражеска дейност“. В борбата си за единство, но разбрано не диалектически, а догматично, Сталин стига постепенно до пълно ликвидиране на оздравителната борба на мненията, на свободното изказване на възгледите от страна на комунистите, на критиката спрямо по-горните партийни органи. В партията възниква „безмисловно единомислие“. Под флага на борбата за „монолитност“ на партията Сталин незабележимо, постепенно, но неотстъпно умъртвява демократичните принципи във вътрешнопартийния живот. Тълкувайки единството като изпълнителност, безпротиворечиво подчинение на директивите, готовност да се поддържа всяко решение на по-горните органи, Сталин подсилва насаждането на догматичното мислене в партията, изкореняването на творческата инициатива на масите. Често пъти и най-малкото отклонение от „спуснатите отгоре“ канони не се ограничава само с осъждане. В изказването си на януарския пленум на Централния комитет през 1938 г. Маленков сочи един случай, при който в Калмикия, в Саричинската партийна организация е изключен от партията комунистът Кушчов. На занятия по политическо ограмотяване му задават въпроси: „Можем ли да построим социализъм в една отделна страна!“ — „Да се построи социализъм в една отделна страна е възможно и ние ще го построим“ — отговорил Кушчов. „А ще построим ли ние комунизъм в една отделна страна?“ — „Комунизъм в една отделна страна ще построим.“ — „А пълен комунизъм?“ — „Ще построим.“ — „А окончателен комунизъм ще построим ли?“ — „Окончателен, надали — размислил Кушчов — без световна революция. Впрочем ще погледна във «Въпросите на ленинизма» какво пише по този повод другарят Сталин.“ 389 389 ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.2, д.633.