Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Пак по това време започва издигането на Л. П. Берия, тогава първи секретар на ЦК на грузинската комунистическа партия. В средата на 1935 г. партийното издателство към ЦК на ВКП(б) издава „труда“ на Берия „Към въпроса за историята на болшевишките организации в Задкавказието“. Отпечатана на хубава хартия и с твърда корица (което по това време е рядкост), половината от книжката е цитирани думи на Сталин, а другата — най-невъздържано превъзнасяне на „вожда“. Но главното, което искам да отбележа, е, че в „труда“ на Берия се съдържа пряк политически донос против двама видни болшевики — Енукидзе и Орахелашвили. И макар първият да е член на Централния комитет и на Централния изпълнителен комитет, а освен това отдавнашен личен приятел на Сталин, съдбата и на двамата е решена. Сталин винаги вярвана доноси. Берия бързо се съобразява с това. Все пак Орахелашвили се опитва да протестира. Пише на Сталин лично писмо с проект за опровержение в „Правда“. В отговора си Сталин всъщност отхвърля молбата на стария болшевик:

„До другаря Орахелашвили

Писмото получих.

1) ЦК не мисли да поставя (няма основание да поставя!) въпроса за работата Ви в Института «Маркс-Енгелс-Ленин» (ИМЕЛ). Нервирали сте се и сте решили, както се вижда, да го напуснете. Не е нужно. Останете си в ИМЕЛ и работете.

2) «Писмото» до редакцията на «Правда» би следвало да бъде напечатано, но текстът на Вашето «писмо» според мене е незадоволителен. На ваше място бих изхвърлил от «писмото» всички «полемични красоти», всички «екскурзии» в историята плюс «решителния протест» и бих казал кратко и ясно, че грешки (еди-какви си) наистина са допуснати, но квалификацията на грешките, дадена от др. Берия, е прекалено, да речем, остра и не е оправдана от характера на грешките. Или нещо в тоя смисъл. Привет!

Страната и партията са изправени пред страшни изпитания. Човекът, издигнал до ролята на божество само насилието в диктатурата на пролетариата, става диктатор. Въпреки че го наричат „любимия вожд“, „гениалния пълководец“, „мъдрия архитект“ — нищо не е могло да замаскира дълбоката същност на човека диктатор. Но тогава хората още не разбират това. „Конгресът на победителите“… А след него — сигнал за подготовка към терор. Може би наистина 1937 г. е започнала, в разрез с всички астрономически календари, на 1 декември 1934 г.? Що се отнася до беззаконията, подклаждани и поощрявани от Сталин, на този въпрос може да се отговори утвърдително. Диктатурата на пролетариата като една от проявите на демокрацията на мнозинството все повече се заменя с единовластието на диктатора и с диктатура на бюрокрацията. Семената на бъдещата трагедия вече дават своите зловещи кълнове. Влакът на трагичното бъдеще потегля. Днес ние знаем, че не е бил спрян.

Плутарх, един от корифеите на световната култура, в своите „Избрани животоописания на дванадесет цезари“ пише за Ромул, основателя на Рим: „Облягайки се на силата на своята, власт и проявявайки все повече и повече гордостта си, той превърнал народната форма на управление в монархия, която събудила ненавист и предизвикала неприятно чувство още в първите дни дори само от дрехата на царя. Той почнал да носи червен хитон и пурпурна тога и се занимавал с държавните дела седнал на стол с облегало. Обграждал се винаги с младежи, наричани целери («бързи») заради бързината, с която изпълнявали дадените им нареждания. Други вървели пред него и разгонвали с пръчки народа. Те били препасани с ремъци, за да вържат незабавно всекиго, който им бъде показан.“ 379 379 Плутарх. Избранные жизнеописания в 2 томах. Т.1. М., 1987, с.80. Едва ли Плутарх е описал най-характерния случай, когато издигнатият по волята на обстоятелствата на върха на властта човек укрепва все повече и повече могъществото си, превръща народа в тълпа и започва да не прилича вече на себе си. Историята го доказва: слаб е човекът пред магията на властта. С извънредно редки изключения продължителното, безсрочното оставане с „пурпурната тога“ преобразява вождовете както по отношение на хората, така и преди всичко по отношение на самите себе си.

Аз не „пришивам“ буквално думите на Плутарх към личността на Сталин, външно той не променя формата на управление, не започва да носи „червен хитон“, не сяда на стол, приличащ на трон. Не, разбира се. Но към средата на 30-те години възгледите му за ролята на вожда в общественото развитие претърпяват значителна еволюция. Той помни, безспорно, думите на Плеханов за ролята на личността в историята. Навремето, когато създава библиотеката си, Сталин поставя Плеханов пети в списъка на мислителите — след Ленин, Маркс, Енгелс и Кауцки. Съчиненията на Плеханов са изпъстрени с негови бележки. Не е чудно генералният секретар да е прелиствал томовете на Плеханов и преди да отиде през декември 1930 г. на среща с бюрото на партийната ядка в отделението по философия и естествознание към Института за червена професура. Възможно е. С положителност е установено само това, че когато дава указания „да се преобърне и да се прекопае цялото бунище, натрупало се във философията“, Сталин дава и следното указание: „Плеханов трябва да бъде разобличен, особено философските му твърдения. Той винаги се е отнасял надменно с Ленин…“ 380 380 ЦПА ИМЛ, ф.17, оп.120, д.24, л.2.