Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин поддържа напрежението. В средата на 1935 г. е публикувано интервюто, дадено на английския писател и публицист Хърбърт Уелс една година по-рано. И по всяка вероятност, неслучайно. Сталин напомня отново за главното в диктатурата на пролетариата — насилието. На въпроса на Уелс „Пропагандата ви не е ли старомодна, щом е пропаганда на насилствените действия?“ Сталин отговаря така: „Комунистите съвсем не идеализират метода на насилието. Но те, комунистите, не искат да се окажат неподготвени и изненадани, те не могат да разчитат, че старият свят сам ще слезе от сцената, те виждат, че старият ред защитава себе си със сила, и затова комунистите казват на работническата класа: гответе се да отговорите на силата със сила… На кого е потрябвал пълководец, приспиващ бдителността на своята армия, пълководец, който не разбира, че противникът няма да се предаде, че той трябва да бъде довършен?“ 377 377 Сталин, И. В. Беседа с английския писателем Г. Уэлсом. М., 1935, с. 13, 14, 15.

Колко много обича Сталин думата „довършвам“! В много от речите си той призовава „да се довърши“ опозицията, „да се довършат“ остатъците от експлоататорските класи, кулаците, изменниците, двуличниците, шпионите, терористите… И ги „довършва“. Но „довършва“ и потенциалните си съперници. Все още го възпират решенията на XIII конгрес на партията (пожеланията на запозналите се с „Писмото“ на Ленин делегации), все още е прясно в паметта му предупреждението на Ленин, отношението му към „опозиционерите“ все още е като към идейнипротивници. „Капитулантите“ (разкаялите се) обикновено бързо се приемат отново в партията, назначават се на отговорни постове, публикуват се статиите им. Например приетите отново в партията през юни 1928 г. Зиновиев и Каменев открито изразяват надеждата си, че „на партията все още ще й е необходим техният опит“, имайки предвид по всяка вероятност ръководните постове. Печатът не престава да нарича по повод и без повод Бухарин, Риков и Томски „помагачи на кулаците“ и въпреки това на XVI конгрес на партията са избрани в състава на Централния комитет. Очевидно, тази търпимост не е само похвална, тя е израз на Лениновото разбиране за демокрация в партията и държавата. На Сталин обаче, който почти никога не използва думата „демокрация“ (единствено изключение е докладът му за новата конституция на СССР), явно са му дошли до гуша непрекъснатите „залитания“ на някои личности. За него диктатурата и демокрацията са несъвместими.

Скоро ще се ориентира към „удържане“ на обществото в състояние на перманентна „гражданска война“. Народ, който винаги е „с пръст на спусъка“, който „бдително“ се вглежда във всекиго, се управлява и манипулира по-лесно. И до края на живота си диктаторът, подпомогнат от своето обкръжение, ще прави всичко, за да поддържа в обществото социално и политическо напрежение.

Дори „любовта“ му към Киров (фактите ни убеждават, че е имало такава), изглежда, не го спира да отстрани най-популярния човек, своя потенциален противник. У Сталин подозрението, жестокостта и властолюбието винаги вземат връх, когато е нужно да се направи избор между елементарно почтеното и онова, което „пречи“ на властта му. Убийството на Киров става добър предлог за затягане на целия вътрешнополитически курс. Сталин не може да забрави, че една четвърт от делегатите на XVII конгрес са гласували против него. А колко ли противници е имал в цялата страна? Тогава са малцина още ония, които могат да предположат, че от 1225 делегати с право на решаващ и съвещателен глас 1108 скоро ще бъдат арестувани и по-голямата част от тях ще загинат в подземията на НКВД и в лагерите. От 139-те членове и кандидат-членове на Централния комитет, избрани на този конгрес, 98 ще бъдат арестувани и разстреляни. А нали почти всички тия хора са били най-активни участници в Октомврийската социалистическа революция, във възстановяването на страната след разрухата, в историческия скок от дървеното рало към съвременна индустриална държава! Това е съзнателно ликвидиране на старата Ленинова гвардия. Те прекалено много знаели. А на него са му нужни самопожертвователни изпълнители, функционери от по-младото поколение, които не познават „ранния“, предишния Сталин.

Едва ли е случайност, че в средата на 1935 г. Сталин поддържа предложението за ликвидиране на Дружеството на старите болшевики и Дружеството на бившите политически каторжници. Архивите на тези дружества се приемат от комисии, в които влизат Ежов, Шкирятов и Маленков. През страшните дни в края на 30-те години мнозина от старите болшевики ще бъдат обвинение „престъпления“ с четвъртвековна давност… Дали за тази цел не са използвани иззетите архиви?