Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Сталин слуша с присвити очи припрените словоизлияния на Каменев. Дори той още не знае, че няма да изминат и три години, когато ще направи от Каменев, Зиновиев и много други не само „политически трупове“, а и физически, съвсем истински. Но че това ще е последното (пред такъв форум) изказване на Каменев, Сталин вече знае. Стига е либералничил!

Чувствайки се победител, триумфиращ, той с нескриван интерес слуша тия панегирики. Та нали не е забравил, че в разговор с Троцки Каменев го е нарекъл „свирепия дивак“, а Зиновиев в тесен кръг е измислил прякора „кървавия осетинец“; Бухарин неведнъж го жили, че не знае чужди езици; в първото издание на книгата си „Портрети и памфлети“ Радек не е намерил за него, бъдещия генерален секретар, никакви похвални думи; Преображенски, който минава за голям теоретик, през 1922 г. го е накичил с титлата „невежа“…

Дали да им отмъсти? Не, това е дребнавост, мисли си триумфаторът. Нека цялата партия се убеди, че във всички спорни въпроси, във всички дискусии, във всички преломни етапи прав е само той, Сталин!И това не го казва той, а те, неговите доскорошни опоненти. Нека от сега нататък всички знаят, че той притежава не само политическа воля и организаторски способности, което отдавна вече се признава в партията, но и особена мъдрост, прозорливост, способност да предвижда и твърда ръка… Конгрес на победителите ли? Може би конгрес на победителя?! Ако Сталин познаваше добре историята на страната, щеше да си спомни един твърде красноречив факт. След разгрома на Наполеон Сенатът решава да титулува Александър I „Благословеният“ в знак на особените му заслуги за спасяването на отечеството. Обаче Александър вежливо, но твърдо отказва.

А Сталин все чака и чака нови епитети, сравнения, тамянен дим. Но истината си е истина — никой не се сеща да каже „Заседава «конгресът на победителя»“. Какво да се прави, фантазията на хората невинаги е на висота… Но на този конгрес много неща прозвучават за пръв път. Хрушчов и Жданов например наричат Сталин „гениален вожд“, Зиновиев го причислява към класиците на научния социализъм, Киров вижда в генералния секретар „най-големия стратег в освобождаването на трудещите се в нашата страна и в целия свят“, Ворошилов казва, че като „ученик и приятел на Ленин“, той е и негов „оръженосец“. Това вече е пълна глупост: приятел и оръженосец!

Може би Сталин е мислел, че диктатурата на пролетариата трябва да има персонално олицетворение? За демокрацията не са нужни личности, облечени с особена власт, за да е демокрация. Но диктатурата на класата… По всичко личи, че е смятал за нормално ръководителят на първата в света социалистическа държава да има неограничени права. А такива, както е известно, имат само диктаторите. Като слуша изказванията на делегатите, Сталин мислено извървява чудноватия си път от „експроприатор“ до вожд на най-голямата пролетарска партия. Онова, което някога му се струвало утопия, придобива сега реални очертания; онова, което е смятал за вероятно, сега изглежда напълно осъществено; желаното става действителност. На границата между двете десетилетия Сталин е повярвал в особената си роля и призвание; с всеки следващ конгрес расте увереността му, че само той може да постигне невъзможното. Тази толкова фатална заблуда е също един от субективните източници на многото нещастия.

Уморен от лавината епитети — „мъдър“, „гениален“, „велик“, „прозорлив“, „железен“, — Сталин изслушва с особено внимание делегатите от армията. След разпалените славословия, които очаква вече от всеки оратор, Сталин е неприятно учуден от оскъдната на похвали реч на Тухачевски. Той пак се хваща за своето: започва да излага „кроежите“ си за техническа реконструкция на армията. Та нали му беше казано, че прекалено много фантазира, ама не, пак на своето… Сталин си спомня за онова дълго-предълго писмо на Тухачевски, което бе получил в началото на 30-те години. В него той изразява недоволството си от отношението на Сталин и Ворошилов към предложенията му за техническа модернизация на армията. Командващият Ленинградския военен окръг пише:

„На разширеното заседание на Революционния военен съвет на СССР Ворошилов оповести писмото Ви относно моята записка за реконструкцията на РККА. Докладът на щаба на РККА, където сте изпратили записката, изцяло ми беше неизвестен… Сега, когато се запознах, с гореспоменатия доклад, напълно разбирам възмущението Ви от фантастичността на «моите» предвиждания. Но трябва да заявя, че в доклада на щаба на РККА няма абсолютно нищо мое… Предложенията ми не са представени дори в карикатурен вид, а в прекия смисъл на думите — във формата на «записки на един луд…»“ 361 361 ЦГСА, ф.918/33987, оп.3, д.155, л.88.