Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В организационно отношение „заслугата“ на Сталин е още по-очевидна: той успява да превърне партията в инструмент на личната си власт. Съветите, които още от края на 20-те години изпадат в подчинено, а после в спомагателно, понякога дори в бутафорно положение, загубват реално властта си. Партията, която трябва да осъществява политическото и идейното ръководство на обществото, поема изцяло функциите на държавната власт. Това я лишава от творческия й динамизъм, прави я най-важната съставна част на Сталиновата диктатура.

Заедно с това не бива да се пренебрегва и влиянието на външните фактори за формирането на деспотичното единовластие в страната. Реалната заплаха от империалистическо нахлуване дава в ръцете на партията постоянен и безспорен аргумент в „защита“ на централизацията, на ограничаването на демокрацията, на превръщането на страната в полувоенен лагер, на който, много естествено, е необходим политически пълководец. Комунистическият интернационал — Коминтернът — губи все повече и повече независимостта си и „освещава“ с авторитета на комунистическите партии вождовщината на Сталин. А и малкото буржоазни дейци, решили да сътрудничат със Съветския съюз, предпочитат да си имат работа със Сталин, а не с одържавената партия.

Най-общо казано, всичко или почти всичко (освен съвестта!) „работи“ в оня период за Сталин. При това не бива да се игнорират и субективните моменти, помогнали на Сталин — постоянното подчертаване на верността му към ленинизма, демонстративната му „скромност“, произходът му. Всичко това му позволява да осъществява цезарската си цел без драматични задръжки. Най-страшното обаче е, че мнозинството от народа и партията приемат за чист социализъм Сталиновия курс към единовластие. Тогава малцина са разбирали, че абсолютнатавласт развращава абсолютно.

Ето защо разсъжденията, кой е „кръстникът“ на култа, са безпредметни. Главната беда не е в това, че някой започва да славослови, а в това, че никой не помисля за народовластието, а именно народовластието по най-категоричен начин отличава социализма от другите обществено-икономически формации. Култът към личността означава изопачени социални отношения между властта и народа, между ръководителите и обществото. В общественото съзнание това се изразява в ликвидирането на свободния изборна народа, в пренебрежителното отношение към миналото, във формирането на някакъв митологичен утопизъм, в господството на сляпата вяра, а не на истината, в хипертрофирането на колективното във вреда на индивидуалното. Проявите на култа означават преди всичко трагедия на свободата — социална, духовна, политическа, нравствена. Главна жертва на култа към Сталин е именно свободата. Но това вече е въпрос за същносттана култа към личността, на който ще бъде отделено по-голямо внимание в една от следващите глави.

В портрета на укрепилия още повече положението си в партията и държавата Сталин, както виждаме, започват вече да се проявяват много от ония черти, които най-пряко свързваме с бъдещите нещастия. Лениновите думи „Това са ония дребни неща, които могат да придобият решаващо значение“ ще се окажат пророчески. А засега страната изпитва невероятен изблик на ентусиазъм, надживяна е мъката на гладуването в началото на 30-те години, зад гърба й са останали кръвта и страданията на милионите селяни, стигнала е до нови върхове в индустриализацията, в социалната и духовната обнова. Особен етап в живота на страната и на Сталин става XVII конгрес на партията.

Времето около края на третото и началото на четвъртото десетилетие от нашия век е твърде трудно за Сталин. Разгромяването на „десните“ в партията осигурява като че ли спокоен живот. Генералният секретар е издигнал значително авторитета си. Доскорошните опозиционери, включително и Бухарин, търсят повод и начин да подчертаят лоялността си към него, „поумняването“ и „пълното си съгласие с генералната линия на партията“. Каменев и Зиновиев например няколко пъти се опитват да възстановят предишните си „добри“ отношения със Сталин, още веднъж отиват на вилата му да се „споразумеят“ мирно и тихо с него.

Мнозина приемат падането си от високия пост като лична трагедия. Не прави изключение и този политически дует. Каменев със своите малко повече от четирийсет години някак изведнъж повяхва, побелява и се превръща в „младолик старец“. В редките си разговори със Сталин по телефона или лично непрекъснато търси повод да му напомни предпазливо за съвместното им креене при Курейка, за това, че той, Зиновиев, и Сталин са най-близките съратници на Ленин, за драматичните събития, свързани с утвърждаването на Сталин на поста генерален секретар на XIII партиен конгрес и по-късно. Зиновиев и особено Каменев не губят надежда да се върнат в горните ешелони на партийната йерархия.