Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Знае, че освен култовете към вождове, богове и императори в историята се срещат опити за създаване и на други култове. Още Робеспиер и мнозина депутати от Конвента се опитват да вкоренят в съзнанието на народа култ към „върховното същество“. В декрета на Конвента се казва, че „култ, достоен за върховното същество, е изпълняването На гражданските задължения от всекиго“. Такава е била по своята същност новата държавна религия на републиката. На грандиозното празненство в чест на „култа към върховното същество“ Робеспиер излиза да говори пред народа с цветя и ръжени класове в ръцете. Надявал се е, че с негова помощ гражданите на републиката ще станат рицари на дълга и честта. Но жестоко се е излъгал. Когато е чел книгата за Робеспиер, Сталин сигурно не е можел да разбере как така този герой на революцията не е видял главното: да укрепва собствената си власт, да изгражда култ към себе си, а не да създава мимолетни призрачни образи на някаква си общочовешка нравственост. Генералният секретар смята култа към морала за творение на либералите, на префинените интелектуалци, стопроцентова буржоазна измишльотина.

Култ към личността… По пътя му не бива да има никакви спънки. И затова Товстуха, Двински, Канер, Мехлис, а след тях и Поскрьобишев преглеждат всеки ден и набелязват всички съществени материали за него, както и негови снимки, предназначени за пресата. А най-важните му показват. И често пъти той взима молива и прибавя една-две думи, които още по-релефно да очертаят „изключителността“, „проницателността“, „решителността“, „грижите“, „мъжеството“ и „мъдростта“ на другаря Сталин. Самият той отдавна е разбрал, че печелещият доверие образ на вожда зависи най-вече от външното му спокойствие, невъзмутимостта и величествено бавните му жестове. Та нима в трескавата суматоха на днешния клокочещ свят това няма да изпъкне като особено рядко, уникално явление?

По някой път, когато разменят мнения по безбройните въпроси, породени от онова сложно време, хората се опитват да установят от кой момент е започнал култът към личността на Сталин. Кой пръв е „призовал“ тогавашните обикновени люде да славословят генералния секретар? Споменават се имената на Ворошилов, Молотов и Каганович… И все пак по мое мнение причината за проявите на култовщината не е в това — ако Ворошилов не се е захванал да превъзнася до задъхване Сталин, друг някой е щял да запретне ръкави… В ония условия това е практически неизбежно. Почти никаква гласност, никакъв контрол отдолу за дейността на върховните органи на държавната власт, прекомерна „секретност“. Е, как тогава да не разцъфнат култовщината и съответстващите й култови обреди?

„Тайните“ на култа не са в личностите, а в процеса, който бързо се развива след смъртта на Ленин. Държавните, партийните и обществените институции се оказват неспособни за социална защита. Несъвършенствата в политическия механизъм на властта създават възможността мнението, желанието, дори прищевките на един човек да се обявяват за изява на народната воля. Социалистическата държавност не разполага с някакъв що-годе по-значителен опит, Лениновите предупреждения се вземат предвид само формално, постоянната външна заплаха създава в страната атмосфера като в „обсадена крепост“, а както е известно, там винаги се преминава съзнателно към ограничаване на демокрацията. Няма истинска изборност, ръководството не се сменя и обновява, изниква „номенклатурата“, изгражда се всевластен „апарат“, насилието се превръща в универсално средство за решаване на социалните въпроси (да си припомним Сталиновите термини „преминаване към колхози“, „да се смаже врагът“, „ликвидиране на кулачеството“, „нанасяне на съкрушителен удар по кулашките помагачи“ о т.н.). По този начин се създават предпоставки за сериозни деформации в общественото съзнание и в съзнанието на индивида. Доминираща роля започват да играят митовете, превръщащи отделния човек в божество.

Разбира се, причините за единовластието са в корените на държавата и обществото, в историята, в традициите на създаваната система. Главната идейна „заслуга“ на Сталин е, че успява много тънко и хитро да отъждестви в последна сметка името си със социализма, с новото велико дело. А по-нататък логиката е проста: славословие, защита и укрепване на социализма, което е едновременно славословие, защита и укрепване на позициите на Сталин — истинския и единствения вожд след Ленин. Впрочем тогава в партията фактически не е имало никакви съмнения, че и след смъртта на Ленин трябва да има вожд. Сталин по-рано от всеки друг прозира настроенията на масите и огромното значение на бързо разрастващия се апарат за узурпиране и укрепване на личната власт.