Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В официалната литература успоредно със славословията започва неусетно да се преразглежда историята и да се формира постепенно мисълта, че вождовете на Октомври са двама: Ленин и редом с него вездесъщият Сталин. В предисловието към 6-томното издание на Лениновите съчинения Адоратски се опитва да убеди читателите, че Лениновите трудове трябвало да се изучават заедно с работите на Сталин, че в „Основите на ленинизма“ „вождът“ излагал в концентриран вид Лениновите идеи, и т.н.

Още преди култът да стигне апогея си, са правени опити за увековечаване на Сталин и в политическата му биография. В неговия фонд има писмо на Ярославски до генералния секретар, в което се казва:

„Днес Серго, преди да отпътува, ми позвъни, че говорил с Вас по повод на замислената от мене книга «Сталин»…“

Върху писмото както винаги — отговор на генералния секретар с молив:

„До др. Ярославски. Аз съм против. Мисля, че не е дошло още времето за биографии.

Резолюцията е твърде красноречива: „Не е дошло още времето за биографии.“ Триумфът на издигнатата в култ една-единствена личност тепърва започва. Селячеството още не е прекършено. Още стърчат само скелите на новите заводи, още е жива по-голямата част от Лениновата гвардия и преди всичко ония, които добре помнят какъв е бил Сталин само преди десет години. Току-що са се появили статии като панегирика на Ворошилов, подготвен за 50-ата годишнина на „вожда“. Главното е постепенност, последователност, невъзвратимост… Важното е да бъде запазена пред хората привързаността му към скромното държане. Ето и днес забеляза, че когато седна не на първия, а на втория ред в президиума, аплодисментите в залата избухнаха с нова сила. Хората се повдигаха на пръсти, за да зърнат нисичката му фигура. „Времето за биографии“ тепърва ще дойде…

Но вече е сложено начало на практиката да се изпращат до „вожда“ верноподанически писма и рапорти. Ето един пример: На 7 април 1931 г. комуната „Сталин“ в село Цасучей. Оловяниковски район от Източносибирския край, изпраща в Москва рапорт, публикуван в „Правда“:

„Повишавайки насрещния план по разширяването на посевните площи, комуната вместо преподадената ни (така е в текста — б.а. ) цифра 262,5 ха засява 320 ха… Ние сме за генералната линия на партията под ръководството на болшевишкия ЦК и най-добрия ленинец др. Сталин! Ние сме за пълното осъществяване на петилетката за 4 години и за ликвидиране на кулачеството на основата на пълната колективизация! По поръчение на комунарите от комуна «Сталин»

Климов, Токмаков“

Скоро такива писма започват да се приемат на всяко събрание във всяко предприятие, колхоз, совхоз, висше учебно заведение, учреждение. Заражда се деформацията на общественото съзнание, което ще бъде подхранвано занапред изключително с митовете на култовщината. Пропагандата зее повече и повече ще набляга на сляпата вяра — всичко, което казва, изразява и формулира Сталин, е неоспоримо, вярно, не се нуждае от доказателства. С други думи, Сталин е полубог. В последна сметка станалите основа на целия обществен живот митове ще бъдат сведени до два простички постулата:

— Вождът на партията и народа е най-мъдър от всички. Силата на интелекта му е в състояние да отговори на всички въпроси от миналото, да вникне дълбоко в днешното и да вижда утрешното. „Сталин — това е Ленин днес.“

— Вождът на партията и народа е пълно олицетворение на абсолютното добро, на грижата за всеки човек. Той отблъсква злото, отхвърля невежеството, вероломството, жестокостта. Един човек с благодушна усмивка и с мустаци, който държи на скута си малко момиченце с червено флагче в ръцете…

Системата от митове, без които е невъзможен култът към личността, започва да се заздравява с ритуали (задължително изтъкване на ръководните указания на „най-добрия ленинец“, поемане на насрещни планове, изпращане на благодарствени писма, разпространяване на показна символика и т.н.). Обективно погледнато, колкото повече е превъзнасян Сталин, толкова повече е унижаван народът. Прав е германският писател Лихтенберг, като посочва: „Славата на придобилите най-голяма знаменитост хора винаги се обяснява отчасти и с късогледството на ония, които им се възхищават…“

Дали е разбирал Сталин, че възвеличаването на собствената му персона унижава партията, народа и обществото? Съзирал ли е той аморалността на този курс? Правел ли е съзнателни стъпки към засилването на цезарството? На всички тези въпроси следва да се отговори еднозначно: да, разбирал е, съзирал е, правел е. Отделните прояви, жестовете на скромност, които си е позволявал понякога, имат една-единствена цел: още повече да възвеличи себе си. И той поддържа до края на живота си изморителните и безкрайни ритуали на славословия по негов адрес. Генералният секретар сигурно е виждал цялото безобразие на установената практика над главите на хилядите демонстранти да плават стотици еднакви портрети с лика му; във всеки брой на „Правда“ да се повтаря десетки пъти „стоманеният“ му псевдоним; всеки успех да се свързва с мъдростта, грижите и прозорливостта му. Недоучилият семинарист Сталин е изучил напълно „технологията“ на култа, психологичното му въздействие, проявите му.