Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Атрофирането на демократичните начала води до създаването на машина за принуда и на силен наказателен апарат. Бързо се разпространява догматизмът в обществените науки, идеологията и пропагандата. Но главното, на което искам да обърна внимание, е, че липсата на народовластие довежда бързо до първите прояви на надценяване на ролята на отделната личност, до превъзнасяне на заслугите й, до представяне на Сталин като някакъв митичен месия.

Интересно е отношението на самия Сталин към възвеличаването на личността му. (Това мнозина забелязват още преди апогея на култа към личността.) Предлагам извадки от разговора на генералния секретар с Емил Лудвиг, състоял се на 13 декември 1931 г.

Лудвиг.В странство, от една страна, знаят, че СССР е държава, в която всичко трябва да се решава колективно, а, от друга страна, знаят, че всичко се решава еднолично. Кой тогава решава?

Сталин.Едноличните решения винаги или почти винаги са едностранчиви решения. Във всяка колегия, във всеки колектив има хора, чието мнение трябва да се има предвид… Никога, при никакви условия нашите работници не биха търпели сега властта на едно лице.

Лудвиг пита как Сталин се отнася към методите на йезуитите.

Сталин.Основният им метод е следенето, шпионирането, влизането под кожата, гаврата — какво положително може да има в това?

Лудвиг.Вие многократно сте се подлагали на риск и опасности. Вас са ви преследвали. Участвали сте в боеве. Много от вашите близки приятели са загинали. Вие сте останал жив… Вярвате ли в съдбата?

Сталин.Не, не вярвам… Това е предразсъдък, глупост, отживелица от митологията… На моето място сигурно друг щеше да бъде, все някой трябвада седи тук… Аз не вярвам в мистиката. 346 346 Сталин, И. В. Соч. Т.13, с. 107, 111, 114, 119–120.

Както виждате, Сталин умее да отговаря наглед „правилно“. Но това съвсем не означава, че думите му отразяват неговите убеждения.

Един от дълбоко скритите източници на много човешки нещастия, включително и от култов характер, е дуализмът(раздвоеността) на личността, както при Молиеровия Тартюф. На думи — едно, на дело — друго. За Сталин това става норма: да осъжда „вождизма“ и да го подхранва, да критикува йезуитството и на практика да го поощрява, да говори за колективно ръководство и да го свежда до пълно самовластие. Дуализмът произтича от лъжата, продукт е на антиистината, една от основите, върху които се крепи боготворенето на самодръжците.

Още в началото на 30-те години Сталин ограничава своите (и без това крайно редки!) посещения в области, предприятия, войскови части. От една страна, не познава производството и няма никакво желание тепърва да вниква в „земните суетни дела“, свързани с технология, с производителност на труда, с рентабилност и други подобни. От друга, непрекъснато го преследва чувството, че някои се канят да го убият. Та нали си има врагове — Троцки например или някой друг от „предишните“ може да се реши на крайни мерки. „Органите“ постоянно го предупреждават, че това не е изключено. Ето какво докладва пак Улрих:

„До секретаря на ЦК на ВКП(б)

др. Й. В. Сталин

На 16 декември т.г. след двудневно разследване в закрито заседание военната колегия при Върховния съд на СССР произнесе присъдата си по делото на група шпиони и терористи, които са подготвяли за 7 ноември 1935 г. по поръчение на германски гражданин терористичен акт на Червения площад. Осъдени са на разстрел Г. И. Шур, В. Г. Фрейман, С. М. Певзнер, В. О. Левински…“ 347 347 Архив Верховного суда СССР, ф.75, оп.35, д.319, л.26.

Сталин спира да чете по-нататък и си казва: „Мене гледат да докопат.“ Но той ще изскубне и корените на тези неудобни врагове. Ще ги изскубне!

Рядко се „явява“ пред народа. Опитвайки се да бъде по свой начин проницателен, смята, че колкото по-рядко се мярка пред очите на хората, толкова по-лесно ще създава у тях желания от него образ на собствената си персона. Загадъчното, тайнственото, скритото вървят ръка за ръка със свещеното, легендарното, свръхчовешкото… И поради това заменя посещенията при трудови колективи с най-внимателен анализ на документите, с редовно гледане на поредната кинохроника, с изслушване на многобройни доклади и с нещо, което малцина знаят — с размисли пред географската карта.

Сталин обича да постои пред картата и да огледа като господар гигантската страна. Без да е надарен с богато въображение, той все пак си е представял как се трудят сега милиони хора, за да осъществят неговите, на своя „вожд“, решения. И понякога е местел пръста си по картата: Туркестано-Сибирската железница, Магнитка, Днепърската водноелектрическа централа, Беломорско-Балтийския канал, Кузнецкия каменовъглен басейн; дълго се е вглеждал в поречието на Колима. Дори за да разгледа по-добре тези краища, трябва да направи няколко крачки надясно… След един такъв размисъл пред картата той неочаквано позвънява на Ворошилов и го пита изучават ли в Червената армия география. Добре ли познават червеноармейците картата на страната? Защото, когато човек разглежда картата на родината си, тегли отдолу чертата Сталин, у него се пораждат гордост, че е неин син, преданост към нашето дело, към идеите ни… Ворошилов не е готов да отговори на такъв нестандартен въпрос, измърморва нещо ни в клин ни в ръкав и обещава да изучи въпроса. По негово указание още на другия ден Политическото управление на Революционния военен съвет (ПУР) е готово със записката си.