Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Да, разбира се, има въпроси, към които Сталин подхожда от правилни, ленински позиции (например за възможността да се построи социализъм в СССР). Но нали в края на краищата генералният секретар се изхитря така да представи всичко, че грешките му по националния въпрос, отрицателното му отношение към „късния НЕП“, погрешната му концепция за класовата борба, неправилното разбиране на същността на колективизацията и преувеличаването на ролята на апарата в политическата структура на държавата да се разглеждат не като нещо друго, а като безпогрешна интерпретация на истинския ленинизъм! Счепквайки се с Бухарин, малко преди той да бъде изваден от състава на Политбюро, Сталин гневно подмята:

„Цялата ви компания — това не са марксисти, а гадатели. Никой от вас не е разбрал Ленин!“ — „Е, как така, да не би само ти да си го разбрал?!“ — „Повтарям, не сте разбрали Ленин! Нима си забравил колко пъти те е кастрил Ленин за левичарството ти, за опортюнизма и объркването ти?“

Почти със същите думи Сталин ще „притисне“ Бухарин и на априлския пленум на ЦК и ЦКК през 1929 г. Червената нишка във всичките му обширни разсъждения е, че той, Сталин, защитава ленинизма, включително Лениновото разбиране за народовластие, за демокрация. Генералният секретар узурпира монопола за тълкуване на Лениновите становища и това се превръща в един от изворите на много бъдещи беди. В ония дни никой не успява сериозно да покаже дълбоката несъстоятелност на Сталиновите догматични претенции за ролята на единствен „защитник“ на Лениновото наследство.

Когато през януари 1933 г. на обединения пленум на ЦК и ЦКК Сталин обобщава резултатите от първата петилетка, той включва в доклада си специален раздел за задачите на борбата „с остатъците от враждебните класи“ и резултатите от нея. Макар да става дума за „остатъци“, той призовава да се води с тях „непримирима борба“. И нито дума за превъзпитаването, за включването на мнозина „бивши“ и на членовете на семействата им в новия живот, който е в състояние по-бързо и по-ефективно да изменя техните умонастроения и „класови инстинкти“. Рисувайки социалната картина в обществото след първата петилетка, той казва:

„Остатъците от умиращите класи: частните индустриалци и техните ратаи, частните търговци и техните помагачи, бившите дворяни и попове, кулаците и аргатите им, бившите бели офицери и подофицери, бившите полицаи и жандарми… са плъзнали по нашите заводи и фабрики, по нашите учреждения и търговски организации, по предприятията на железопътния и водния транспорт и най-вече по колхозите и совхозите. Плъзнали са и са се скрили там, надялали маските на «работници» и «селяни», а на туй отгоре някои са се промъкнали дори в партията.

С каква цел са отишли там? Разбира се, с чувство на омраза към съветската власт, с чувство на люта враждебност към новите форми на стопанството, на бита и културата… Единственото, което им остава да правят, е да пакостят и да пречат на работниците и колхозниците, на съветската власт, на партията. И те пакостят както могат, действайки подмолно. Подпалват складове и чупят машини. Организират саботажи. Организират вредителство в колхозите и совхозите, като при това някои от тях, измежду които има и по някой и друг професор, стигат в своя вредителски жар дотам, че ваксинират добитъка в колхозите и совхозите с чума и синя пъпка, помагат за разпространяването на менингит сред конете и т.н.“ 337 337 Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.207-208.

Слушайки тия мрачни изводи за положението в страната в началото на 1933 г., всеки, който е имал честна съвест, сигурно е изпадал в ужас. Навсякъде врагове, вредители, остатъци от експлоататорските класи и при това, кой знае защо, пак толкова опасни, както и в първите години на съветската власт. Без съмнение, враждебно настроени, несъгласни със съветската власт е имало, и то не малко. Това е естествено. Но те очевидно не са представлявали такава страшна опасност, каквато описва Сталин. А ги описва така, за да направи следното обобщение: „Силна и мощна диктатура на пролетариата — ето какво ни е нужно сега, за да превърнем в пух и прах последните остатъци на умиращите класи и да турим край на престъпните им машинации.“ 338 338 Сталин, И. В. Соч. Т.13, с.210. Генералният секретар залага на по-нататъшното изостряне на репресивната, насилствената функция на пролетарската диктатура.

В края на 20-те и началото на 30-те години такива изказвания Сталин прави много често. Формира се лека-полека обществено съзнание, в което наред с революционния устрем и ентусиазъм, с колективния оптимизъм започват да пускат кълнове семената на подозрението, на недоверието към околните, на склонността да се повярва и в най-нелепите легенди за „врагове на народа“. Настъпилото през 1937 и 1938 г. истинско безумие не би възникнало, ако съзнанието на хората не е било подготвяно постепенно за него. Милионите хора, живеещи в реално капиталистическо обкръжение, свикват полека-лека с мисълта, че сред приятелите им, сред другарите им, колегите в завода, в университета, в ротата, в творческия колектив има „спотаили се“ врагове, чакащи удобен момент да си покажат рогата… Призивът, лозунгът, директивата са в състояние да „подтикнат“ мнозина към, както казва Сталин, „довършване на последните остатъци от капитализма“. А оттук до терора е само една крачка. Или най-малкото, готовност за терор. Ето защо Сталин, подчертавайки някои места от текста на Лениновата реч, произнесена на заседанието на Петроградския съвет на 17 ноември 1917 г., не обръща никакво внимание на следните редове: „Терор, какъвто са упражнявали френските революционери, които са гилотинирали беззащитни хора, ние не упражняваме и, надявам се, няма да упражняваме.“ 339 339 Ленин, В. И. Събр.съч. Т.35, с.63. Сталин не е дорасъл за такова разбиране на пролетарската диктатура. Напротив, генералният секретар смята, че употребата на насилие е органичен елемент от мирното изграждане на социализма. „Репресиите — заявява той през лятото на 1930 г. пред XVI конгрес на партията — са необходим елемент от настъплението.“ 340 340 XVI съезд Всесоюзной Коммунистической партии (большевиков). М.-Л., 1930, с.38.