Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

„До др. Сталин

На Вашето запитване дали червеноармейците изучават география съобщавам, че география се изучава от всички червеноармейци задължително и по специални програми. Освен изучаването на география по реда на общообразователната подготовка тя се преминава също и в политическите занятия. Особено внимание се обръща при това върху изучаването на картата.

Тази година допълнително към онова, което имат частите, ПУР разпраща 220 хиляди географски карти, 10 хиляди, географски атласа, 8 хиляди карти на националните езици и 10 хиляди глобуса.

Сталин прочита с удовлетворение записката и без да се надига от креслото, поглежда картата. Макар да не е близо до стената, вижда къде се намират Сталинград, Сталино, Сталинск, Сталинабад…

Наскоро след смъртта на Ленин възниква крайно съмнителната култовска практика да се дават на градове, райони, предприятия, висши учебни заведения, театри и тъй нататък имена на партийни, държавни и културни дейци. Превръщат се в норма съобщенията на вестниците, че предсрочно изпълняват плана си за тримесечието химическият завод „Сталин“ (Москва), тъкачната фабрика „Ворошилов“ (Твер), първа и трета книжна фабрика „Зиновиев“ (Ленинград), завод „Бухарин“ (Гус-Хрусталний) и тъй нататък. На практика към края на 20-те години не остават вече области, където името на Сталин да не е дадено на някой административен, производствен или културен обект или учреждение. По тоя начин в съзнанието на хората неусетно се загнездва мисълта за изключителната, понякога недостъпна за разбиране от обикновения човек (ирационална) роля на Сталин в съдбата на нацията, в историята на народа, в неговото бъдеще. Славословия по адрес на „вожда“ може да се чуят във всеки служебен доклад или изказване, където покрай тях се превъзнася и „вождът“ от местен мащаб.

Ето един характерен пример: Н. С. Хрушчов, секретарят на Московския градски комитет на ВКП(б), в изказването си на пленума на градския комитет през юни 1932 г. намира за нужно да спомене: „Правилното болшевишко ръководене на Московския областен комитет и на градския комитет на партията, указанията, които получаваме при всекидневната си работа от другаря Каганович, огромната активност на работниците ни осигуряват изпълнението на задачите, които стоят пред. Московската партийна организация…“ Тези молитвени клетви за вярност, станали неотделим елемент от обществения живот при Сталин, се оказват толкова неизтощими, че се леят десетилетия наред и след неговата смърт. С този атрибут на култовщината не само се боготвори ръководителят, с него, ако щете, се оскърбява целият народ — творецът на всички земни блага се поставя в положението на „признателен ратай“, а не на стопанин. Неволно човек добива впечатлението, че хората, отказали се от бог на небето, си създават бог на земята.

Да, именно създават. Най-активни в създаването на култа към „вожда“ са Молотов, Ворошилов и Каганович. В славословията за Сталин техните гласове са най-кресливи. Колкото и да е парадоксално, в този хор се чуват и гласовете на Зиновиев, Каменев, на Бухарин и на някои други изпаднали в немилост ръководители. Някак си неудобно е да се четат речите и статиите им, особено на Зиновиев, който посипва разкаяно главата си с пепел за грешките в миналото и величае „прозорливостта и мъдростта на вожда на партията другаря Сталин“. Дори Бухарин не се въздържа от ласкателства. Кой знае, може би те наистина са загубили вярата си в онова, за което са се борили, или просто инстинктът за самосъхранение е помрачил разума им? Най-усърден от всички е Карл Радек, за когото Сталин казва в тесен кръг: „Дребен троцкист, при това без убеждения.“

През 1934 г. Радек написва брошура за Сталин „Архитектът на социалистическото общество“ под формата на лекция от някакъв митичен курс по история на победата на социализма — лекция, която, както мечтае авторът, щяла да бъде прочетена през 1967 г. на 50-ата годишнина от Октомврийската революция в „школата за междупланетни съобщения“. Дори само с това (1967 г.!) Радек изразява пожеланието си заемащият вече дванайсет години поста генерален секретар Сталин да бъде и след трийсет и три години (!) на кормилото на партията и държавата. Цялата брошура е написана приблизително в същия стил, както приведения по-долу откъс: „Политическите вождове заемат мястото си в партията и в историята на основата на избори, не на основата на назначения, макар в една демократична партия, каквато беше ВКП(б), тези избори и назначения да бяха необходими, за да заеме вождът мястото си. Вождът на пролетариата се определя в борбата за бойната линия на партията, за организирането на нейните предстоящи боеве. И Сталин, който и при Ленин беше сред първите в ръководството на партията, стана неин всепризнат и любим вожд…“ 349 349 Радек. К. Зодчий социалистическото общества. М., 1934, с.20. За ония времена книжката излиза в колосален тираж — 225 хиляди бройки — и няколко пъти е преиздавана. Когато един от „непримиримите“ подхвърля жлъчно на доскорошния троцкист Радек „Та не разправяше ли ти довчера съвсем друго за Сталин, как да го разбираме това“, той най-спокойно отвръща: „Ако аз и такива опозиционери като мене живеехме във времето на Робеспиер, всеки от нас щеше да бъде вече с една глава по-нисък…“ Радек просто предугадил онова, което го чакало след три години: възхваляването на Сталин не помага нито на него, нито на Зиновиев, нито на Каменев, нито на много други, които, признавайки идейното си поражение, са готови да изпълняват каквото поиска от тях „любимият им вожд“. Радек не разбира, че много от онова, което ни заобикаля, е мимолетно, краткотрайно, лъжовно. Това, което иска да представи за вечно, непоклатимо — величието и славата на „вожда“, — е такова (и то отчасти!) само в сравнение с него самия. Реката на промените никога не пресъхва.