Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

През ноември 1929 г. се утвърждава предписаната от Сталин генерална линия на партията към всеобща колективизация: „селяните да влизат в колхозите не на отделни групи, както това ставаше по-рано, а на цели села, общини, райони и дори окръзи“ 332 332 Сталин, И. В. Соч. Т.12, с.132. . Бухарин все още не желае „да се разкае“, както искат от него, и на 17 ноември 1929 г. е изваден от състава на Политбюро. Вярно е обаче и това, че след една седмица, измъчвани от угризения на съвестта заради малодушието си, Бухарин, Риков и Томски изпращат кратка записка в Централния комитет, в която осъждат позицията си:

„Смятаме за свой дълг да заявим, че в този спор се оказаха прави партията и нейният Централен комитет. Нашите възгледи са погрешни. Признавайки грешките си, ние от своя страна ще поведем решителна борба против всички отклонения от генералната линия на партията и преди всичко против десния уклон.“

На Сталин никак не му се нрави, че в тази декларация не е посочено конкретно, че именно той, генералният секретар, е правият. Е стига вече! С Бухарин е свършено.

Мисля си, че тогава малцина още са можели да предвидят не само приближаващата се трагедия на Бухарин, но и поражението на умереното крило в ръководството на партията като цяло. Налага се да признаем, че понякога нашите недоброжелатели отвън забелязват това твърде проницателно. В осма книжка (април, 1931 г.) на меншевишкото списание „Социалистический вестник“, основано в чужбина от Л. Мартов, е публикувана статия, в която се анализират резултатите от новата икономическа политика. В това антисъветско списание се подчертава, че Сталин прави всичко, за да „угаси мечтите за връщане на НЕП-а, да убие надеждите за еволюция“. Генералният секретар, се казва в статията, „вече неведнъж се опитва да натика десните комунисти в миша дупка, но по различни вътрешни причини разчистването на сметките с тях още не е свършило и насилственият край на Риков, Бухарин и Томски е отсрочен. Процесът на окончателното им отстраняване не само от апарата, но и от партията още не е завършен. Привържениците на новата икономическа политика, съчувстващи на исканията на селячеството (макар и безсилни да скъсат психологически с диктатурата), са вече свалени от постовете си, но още: не са обявени за народни врагове. Диктаторът обаче ги дебне и скоро ще се докопа до тях“ 333 333 Социалистический вестник, 1931, №8 (245). .

В този случай не може да се отрече, че напусналите Съветска Русия социалдемократи са доста проницателни. А може би Сталин вижда в това пророчество някакво „подсказване“? Събираните течения на споменатото постничко списание намират място в библиотечния шкаф в кабинета му. Във всеки случай логиката на борбата и главно методите на Сталин са такива, че опитните аналитици долавят в тая борба не само отражение на селската трагедия на границата между 20-те и 30-те години, но и приближаващия неизбежен край на защитниците на: новата икономическа политика и на умерената линия в ръководството на ВКП(б).

„Разкаялият се“ Николай Иванович Бухарин сигурно страшно се е измъчвал заради своята непоследователност. Блъскал си е главата защо не е могъл да убеди Политбюро. Той разбирал, че не във всичко е прав. Скокът към индустриализация, очевидно, е необходим. Жертвите са неизбежни. Но какви? Та нима трябва да загиват хора?… Той никога няма да може да се съгласи с методите на тотално насилие, приложени спрямо селячеството. „Да се ликвидира“, по-точно, да се управлява кулакът е възможно само с икономически методи. Драмата на Бухарин още не се е превърнала в трагедия. Навярно тогава в партията никой не е можел да предположи, че ще настъпят кървавите години от четвъртото десетилетие на века… Развръзката ще настъпи почти десет години след капитулацията на Бухарин през ноември 1929 г. Изглежда, прав е летописецът, когато пише за гибелта на Цезар: онова, което съдбата е предначертала, идва не толкова неочаквано, колкото невъзвратимо.

Половин година преди Бухарин да бъде арестуван, Сталин, (както и всички членове на Политбюро) ще получи писмото му. Наближава краят на съдебната разправа над Зиновиев и Каменев и над техните четиринайсет „съподсъдими“. По време на процеса, на който подсъдимите ще „сочат с пръст“ Бухарин, Риков и други, Вишински ще обяви, че започва следствие по „аферата Бухарин“. Когато се връща от Средна Азия, където е в отпуска, Бухарин научава за заведеното против него „дело“. Някогашният „любимец на партията“ е отчаян. Той веднага ще седне и ще напише писмо на Сталин. Не успях да открия това писмо. И веднага след това ще напише почти аналогични писма до членовете на Политбюро и до Вишински. Пред мене са две негови писма до Ворошилов. За да се разбере как драмата на Бухарин прераства в трагедия, ще приведа извадки от тези писма.