Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Друга една причина са волунтаристко-волевите черти в характера на генералния секретар. Колективизацията, тази истинска революция в селското стопанство, но силова революция, наложена отгоре, започва, общо взето, успешно, по-успешно, отколкото се е очаквало, отколкото е предполагал Бухарин. Обобщените сведения, шумните съобщения, докладите от различни места, информациите от партийния апарат убеждават постепенно Сталин, че при съответен натиск предварителните планове, свързани с колективизацията, може да бъдат радикално преразгледани. И най-главното: този силов път според Сталин дава възможност бързо да бъде преодоляна житната криза. А тя нараства. В тесен кръг Сталин все по-често споменава: „Без решителен прелом в селото жито няма да имаме.“

Молотов и Каганович се съгласяват веднага с него и клатят одобрително глава. У Сталин постепенно, но неотклонно зрее идеята сроковете за преустройство на селското стопанство да се съкратят два-три пъти. Когато обаче натискът предизвиква мълчаливата, но широка съпротива на селячеството, особено на кулаците, неочаквано блясва в главата му „гениално“ решение — трябва да ускори „ликвидирането на кулаците като класа“ с чисто административни, политически методи.

Споровете в Политбюро по този въпрос стават още по-разгорещени. Повтарям, Молотов и Ворошилов изцяло поддържат Сталин, а Бухарин — Риков и Томски. Привържениците на Бухарин също са за колективизацията и за „настъпление срещу кулака“, но без експроприации и насилие. Вярват, че в последна сметка ефективни ще се окажат икономическите методи. Двоумят се Калинин, Рудзутак, Микоян и Куйбишев. Кой знае дали ако са вникнали по-добре в ситуацията и са поддържали линията на Бухарин, нещата нямаше да тръгнат по друг път? А и при това Бухарин не е нито против индустриализацията, нито против колективизацията, той не е съгласен преди всичко със силовите методи за решаване на тези исторически задачи. И това не е малко: става дума за човешки съдби! В края на краищата, разсъждава Бухарин, всички преобразования трябва да служат на човека, на социализма, а не обратното! Но интелектуалната съвест у ония членове на Политбюро, от които зависи вземането на оптимално (не непременно радикално!) решение, не е толкова избистрена, колкото у Бухарин. Пропуснат е още един шанс на съвестта. Както изрича Цезар след едно от сраженията с Помпей: „Днес победата би останала на страната на противниците, ако имаше при тях кой да побеждава.“ 328 328 Плутарх. Сочинения. М., 1933, с.259. Дори Троцки, който сега наблюдава борбата в Политбюро отстрани, казва на помощниците си „Десните могат да объркат сметките на Сталин“, имайки предвид, че в тяхно разпореждане са постът глава на правителството, ръководството на профсъюзите, лидерството в теорията. Имало е шанс… при все че може би това е било по-скоро стремеж желаното да се представи за действителност. Неустойчивото равновесие не продължава дълго, макар по едно време на мнозина да им се струва, че умерената линия на Бухарин ще надделее. Но Сталин вече е ненадминат майстор да довежда докрай решенията си.

Риков, приемникът на Ленин на поста председател на Съвета на народните комисари, и Томски, почти несменяемият ръководител на съветските професионални съюзи, не виждат в Сталин безспорния лидер, а поддържат Бухарин не от лични съображения, а по убеждение. Опитите на Сталин да повлияе на възгледите им нямат успех. Пятаков ги нарича „убедени неписти“. Мисля, че това отговаря на действителността. Но бедата е там, че борбата против Сталин се води между четирите стени на кабинетите, в най-тесен кръг. Нека да добавя, че за Бухарин и привържениците му опасността да бъдат сметнати за „фракционери“ е била реална. Но убеден дълбоко в гибелните последици на Сталиновия аграрен курс, Бухарин не потърсва пътища за по-широка поддръжка от ония, които не приемат насилието, диктаторството, „извънредните мерки“. Опитва се да се върне към спокоен диалог със Сталин. Сталин се съгласява, при условие че Бухарин капитулира напълно. Изпадналият в немилост лидер мъчително се пита: „Имам ли право да мълча? Не е ли това липса на мъжество?“ 329 329 Cohen, St. Op. cit, p.337. Но да каже, че му липсва мъжество, не посмява. Уважавайки, а после презирайки Сталин, до края на дните си той се надява, че у генералния секретар ще надделеят благоразумието, честността и търпимостта… Сега знаем, че тези негови надежди са били абсолютно напразни.