Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

В кооперирането на селячеството Бухарин вижда, това специално трябва да се подчертае, възможност за ограничаване на влиянието на „буржоазния селянин“, но не административно, а икономически. По същността си това гледище е конкретизация на Лениновия план за коопериране на селячеството, но без насилие, без реквизиции, натиск и заплахи.

Ала през 1928 и особено през 1929 г. и по-късно идеите на Бухарин за коопериране на селячеството ще бъдат вече оценявани от Сталин не само като отстъпление от ленинизма, а като преки „враждебно-диверсионни планове с десен уклон“, опортюнистична ерес на „враждебни на социализма елементи“.

Бухарин се опитва да докаже, че в Съветска Русия не са останали големи организирани враждебни политически сили, който биха могли да застрашат сериозно социалистическата държава. Пророчески предупреждава, че насилието спрямо селячество ще има тежки и дълготрайни последици. И не можем да не се съгласим с него. Историята потвърди думите му. Но той пропуска две неща: първо, бавните темпове на коопериране, предвиждащи то да продължи с десетилетия, поставят под заплаха самото съществуване на социализма в Русия, и, второ, индустриализирането на страната изисква огромни средства, а техен източник може да бъде селото. Мисля, че оптималното решение е някъде по средата. Колкото до хуманната страна на Бухариновата концепция, тя не може да не предизвика уважение към автора за голямата й етична одухотвореност, за правилното ленинско разбиране на съзидателното начало, съдържащо се в диктатурата на пролетариата.

В периода 1925–1927 г. Сталин и Бухарин са най-влиятелните партийни дейци. Фактически и Бухарин помага на Сталин в борбата му против Троцки, Зиновиев и Каменев, макар че гледа да поддържа лоялни отношения с тях. След изваждането на Троцки, Зиновиев и Каменев от състава на Политбюро относителният дял на Сталин и Бухарин при решаването на всекидневните и стратегическите въпроси значително нараства. Съвсем доскоро, когато опозиционерите нападат Бухарин, Сталин им отговаря раздразнено: „Кръвта на Бухарин ли искате?! Няма да ви дам кръвта му, така да знаете!“

Прави впечатление не само фактът, че Сталин защитава Бухарин, но и че използва „кървава“ метафора. Тогава това е изглеждало като нещо случайно.

В Политбюро двамата негови водещи членове в известен смисъл сякаш се допълват. Сталин решава всички организационни и политически въпроси, а Бухарин се занимава с разработването и разясняването на теоретичните принципи в партийната политика. Може без преувеличение да се каже, че до началото на 1928 г. Сталин се обляга до голяма степен на Бухарин при решаването на икономическите въпроси и дори се ръководи от неговите възгледи. Тук ще отбележа още веднъж характерното за Сталин възприемане на едни или други чужди становища, които по-късно се трансформират у него като лични. Знаем, че приема много от командно-директивните лозунги на Троцки; обогатява в известен смисъл разбиранията си по аграрните въпроси с гледищата на Бухарин. Но как тогава да се обясни, че от 1928 г. нататък Сталин все повече се отдръпва от Бухарин? Защо генералният секретар, който дотогава споделя неговите възгледи, ги обявява изведнъж за „десен уклон“? Защо личното им приятелство бързо се превръща в трайна вражда?

Мисля, че причините са няколко. Преди всичко Сталин заточва да се плаши от нарастващата сред народа и партията популярност на Бухарин като теоретик, политически деец и обаятелен ръководител. В ония дни авторитетът на Бухарин в партията почти е колкото авторитета на Сталин. Стресва го и една от статиите, посветени на Ленин, в която Бухарин пише: „Понеже Ленин го няма между нас, нямаме и общоприет авторитет. Сега за нас може да съществува само колективенавторитет. Между нас няма човек, който би казал: аз съм безпогрешен и мога абсолютно, стопроцентово да изтълкувам Лениновото учение. Всеки се опитва, но който предявява претенции за всичките сто процента, придава прекалено голяма роля на собствената си персона.“ В тези думи Сталин долавя обвинения, отправени лично към него — та нали в лекциите си за основите на ленинизма, които чете в Свердловския университет, се представя като тълкувател на цялотоЛениново учение… Всичко е от ясно по-ясно! И после как така да няма общоприет авторитет? Ами авторитетът на генералния секретар? Безпокои го и това, че Бухарин има не един и двама способни ученици (Астров, Слепков, Марецки, Цейтлин, Зайцев, Голденберг, Петровски и други), които започват да се проявяват в печата, във висшите учебни заведения, в партийния апарат. Например Слепков и Астров стават редактори в „Болшевик“, Марецки и Цейтлин работят в „Правда“, Голденберг — в „Ленинградская правда“, Зайцев — в ЦКК и т.н. Безпокои го политическото и теоретичното влияние на Бухарин върху идеологическите процеси в партията и в страната.